Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (47)

2

Един поглед в дома на Хофстетлър, къща под наем на „Лексингтън стрийт“, стига да го определи като фанатик от типа на онези, които си подреждат изрезките от ноктите на краката по дължина. Домът му е кошмарен. Просторен е. Поддържа шкафовете и килерите празни и отворени. Неразвалящите се продукти си стоят в пазарски торби на сгъваема маса в средата на кухнята. Нетрайните също са в торбите си, но в хладилника. Няма тоалетки в спалнята — спартанският му гардероб е нагънат върху друга маса. Той спи на сгъваемо легло със стоманена рамка и брезентово дъно. Шкафчето му с лекарства е празно, шишенцата са строени като войници върху казанчето на тоалетната. Единствената му кофа за боклук стои празна отвън всяка нощ и се мие до скърцаща чистота всяка седмица. Осветлението осигуряват голи крушки — той е преместил абажурите в кашон в мазето. Светлината следователно е твърде ярка и месеци след пристигането той все още подскача от сенките, които хвърля — ама че оперативен агент на КГБ, мисли си Хофстетлър винаги, когато е на косъм да приключи някоя прекалено продължителната мисия.

Поддържането на подобна празна резиденция усложнява поставянето на подслушвателни устройства, бръмбари и други шпионски устройства. Той няма причини да смята, че ЦРУ го следи, но всяка събота — когато другите мъже си отварят бири и гледат спорт — прокарва нож за писма по стените на чекмеджетата, прозорците, комините, рамките на вратите и стрехите, след това прави специално събитие — както другите мъже се захващат със семейното барбекю — от разглобяването и сглобяването на телефона. Телевизори и радиа са нещо, от който той не се нуждае; изкормва телефона в тишина, като спира да почете от книги от библиотеката, които връща, прочетени или не, всяка неделя. Нужна е разтърсващата гледка на чистачка — идентифицирана по записите от перфокартите като „Елайза Еспозито“ — танцуваща пред създанието, което е грейнало цялото, за да изпита Хофстетлър в пълен размер тъгата от самотния си живот.

Днес обаче рутинното му изваждане на една от дъските на пода в коридора изглежда дори по-опасно. Струва му се погрешно. Отвратително усещане. „Погрешно“ е оправданието на родители, съученици, хора на вярата. Учените нямат нужда от него. Но е заседнало в гърлото му като рибешка кост — увереност, че онова, което е видял снощи, променя всичко. Ако пленникът е способен да изпитва такава радост, привързаност и загриженост — съзрял е и трите в цветния му изблик — то никой народ, независимо от причината, не трябва да си играе с него като с проба върху бунзенова горелка. В момент на размисъл на Хофстетлър му се струват грешни дори неговите експерименти, извършени с професионализъм и медицинска грижа. От многото емоции, които придобивката е породила във Вашингтон и в „Окам“, както и в собственото му сърце, как е възможно нито една от тях, чуди се Хофстетлър, да е била срам?

Кухината под дъската съдържа паспорт, плик с пари в брой и смачканата картонена папка. Хофстетлър я взима, чува клаксона на такси и хлопва дъската на мястото й. Срещата винаги се осъществява по един и същ начин. Той получава кратко телефонно обаждане със специфично време и специална парола; изоставя всичко, което е захванал, формулира извинение за закъснението си пред Дейвид Флеминг. След това се вари в киселия сок на тревогата, докато уреченото време настъпи, вика такси и записва името на шофьора в тефтерче, за да е сигурен, че нито един не го кара до мястото на срещата повече от веднъж. Днес таксито е под управлението на Робърт Натаниъл де Кастро. Хофстетлър предполага, че приятелите му го наричат „Боб“. Има ли друго американско име, което да е по-безобидно, или да се забравя по-лесно?

Минават покрай летището, покрай моста „Беър Крийк“, по протежение на корабостроителниците в сянката на стоманолеярна „Бетълхем“, индустриалният парк не е място, където често наминават господа в костюми. Гардеробът на Хофстетлър е ограничен до костюми — униформата е единственото му прикритие. Той прибира професорските си паунови пера и досажда на Робърт Натаниъл де Кастро с безвкусно дрънкане и бакшиш, недостоен за запомняне. Върви към един от складовете, докато таксито изчезне, след това кривва между камарите контейнери, покрай охранителна будка и през релсите, като удвоява следите си покрай трийсетфутови пясъчни дюни, за да се увери, че не са го проследили.

Обича да седи на точно определен бетонен блок, докато чака. Почуква с пети, все едно е отегчено момченце у дома, в Минск. Скоро в небето се издига китайски дракон от прахоляк, а гумите хрускат чакъла като натрошени кости. Пред очите на учения се появява титаничен „Крайслер“, черен като копринен пояс и с хромирани елементи като течен живак. Перките на задната броня разрязват самуна на бухналия прахоляк. Хофстетлър се спуска от бетонния блок и застава пред мъркащия звяр във вихрещата се буря — баща му би я нарекъл „грязь“^[1]. Вратата на шофьора се отваря и отвътре излиза мъж — всеки път един и същ, с изпънат до пръсване по бизонския торс, шит по поръчка костюм.

— Врабчето гнезди на перваза на прозореца — заявява Хофстетлър.

— А орелът… — руският акцент на събеседника му е плътен, — орелът…

Ученият посяга към сребърната дръжка на вратата. Отсича:

— А орелът отнася плячката. Какъв е смисълът да се използва парола, ако дори не можеш да я запомниш?