Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (64)

19

— Всички надежди бледнеят…

— Когато пролетта… ъъъ, пролетта…

— Когато пролетта отмине. Когато пролетта отмине! Това Чехов ли е? Или Достоевски? Нет. Изречението е достатъчно просто за глупый ребëнок^[1]. Всеки път ми късаш нервите, направо с месото ги късаш!

Привикан на среща с Михалков, Хофстетлър никога не е спокоен. Сега обаче направо изгаря от треска, неспособен е да сдържа нито движенията, нито езика си. Днешният шофьор на таксито се е оплакал, че му блъска облегалката на седалката и докато чака в промишлената зона, той подритва с токовете на обувките си бетонния блок достатъчно силно, за да издълбае направо пещери в него. Настроението му не се подобрява от сблъсъка с Бизона, странният шофьор, достатъчно интелигентен да кара крайслера из целия Балтимор, но неспособен да запомни елементарна парола. Похабени са цели часове по време, когато няма и секунди за губене.

Цигуларите, призовани на мисия в почивния ден на ресторанта, са с гурелясали очи и в омачкани костюми. При вида на Хофстетлър вдигат ненастроените си инструменти, но той ги разбутва, преди да успеят да засвирят първата нота на поредното руско клише. Флуоресцентната синева на аквариума с омарите превръща сепаретата под нея в кална мътилка; най-калният силует е на Михалков, седнал на обичайното си място. Хофстетлър хуква към него и забърсва с бедро една от масите. Ожулва се и пред очите му грейват белезите на създанието.

— На тази глупост трябва да бъде сложен край! Колко време прекарвам в чакане в индустриалния парк или на разходка с питомния ти звяр!

— Доброе утро — отвръща Михалков. — Такава енергия толкова отрано!

— Рано? Не разбираш ли? — Хофстетлър бърза през триумфалната арка на сепарето и се надвесва над Михалков със свити юмруци. — Всяка минута, в която не съм в „Окам“, онези диваци могат да го убият!

— Шумът, пожалуйста^[2] — разтрива очи Михалков. — С махмурлук съм. Снощи, Боб, прекалих малко.

— Дмитри! — Чак черният чай на Михалков се вълнува от пръските плюнка на Хофстетлър. — Наричай ме Дмитри, мудак^[3]!

Малко по-късно Хофстетлър ще си каже колко добре говори за постиженията му като информатор фактът, че до този момент не е изпитвал на гърба си пълните способности на човек, трениран от КГБ. Михалков, свел очи и смръщен заради махмурлука, сграбчва ръката на Хофстетлър и го дръпва надолу, все едно затваря щори. Ученият е свален на колене. Брадичката му се удря върху плота на масата и той си прехапва езика. Михалков му извива ръката зад гърба и дърпа нагоре. Брадичката на жертвата се търка в масата. Музикантите, точно на линията на полезрението му, здраво стискат зъби, кимат си за ритъм и започват да свирят.

— Погледни омарите! — Михалков си попива устните със салфетка. — Давай, Дмитри!

Болезнено е да се върти на брадичка. По плота има кръв или от ожуленото, или от прехапания му език. Ученият вдига очи. Аквариумът се извисява пред него: цунами, затворено зад стъкло. Дори под напрежение, Хофстетлър вижда какво има предвид Михалков. Обикновено омарите са сънени и се влачат по дъното като раци. Днес са възбудени, люлеят антени, шават с крака, стържат черупки в стените и чукат с щипци по стъклото.

— Те са като теб, нали? — пита Михалков. — Трябва да се успокоят. Да приемат съдбата си. При все това, оставени насаме, им хрумват големи идеи. Катерене, бягство. Но само си хабят енергията. Изобщо не знаят какъв е размерът на света извън аквариума…

Михалков взима една вилица. Хофстетлър втренчва поглед в нея. Вилицата е чиста, сребърна, лъщи на слабата светлина. Агентът боцва зъбците й върху рамото на учения.

— Малко да усуча и крайниците ще се откъснат. Като масло… — Той плъзва вилицата до основата на врата на Хофстетлър. — Също и опашката. Много е просто. Усукваш и дърпаш, и всичко пада… — Инструментът се премества отново, гъделичка учения по ризата и накрая спира върху бицепса му. — Крайниците са лесни. Взимаш винена бутилка, мелничка за пипер — намачкай туловището до сплескване и месото направо ще се отлепи от костите… — Михалков примлясква с устни, все едно вкусва стопено масло. — Мога да те науча как се прави, Дмитри. Хубаво е да си наясно как да разфасоваш животно.

Той охлабва хватката си и Хофстетлър се смъква на пода, притиснал изкълчената си ръка към гърдите. Макар очите му да са замъглени от сълзи, вижда жеста на Михалков и чувства огромните ръце на Бизона да го вдигат във въздуха и да го оставят в сепарето. Удобството на седалката е донякъде дразнещо — гърченето на пода има повече смисъл. Той се мъчи да вземе салфетка, притиска я към брадичката си. Има кръв, но не много. Лео Михалков знае какво прави.

— Началниците казаха, че екстракцията е невъзможна. — Михалков дави две лъжици захар в чая си. — Защитих случая ти. Убедително, или поне така си мислех. Съветският Съюз, казах им аз, не води САЩ в много категории. Но в космоса водим! Придобивката от „Окам“ ще затвърди позициите ни… — Той отпива и свива рамене. — Но какво знае бияч като мен за такива неща? Аз съм, както ти каза, питомен звяр. Всички ние, Дмитри, сме нечии питомни зверчета.

Хофстетлър смачква окървавената салфетка в юмрука си и изпъшква задъхан:

— Значи да умира, така ли? Просто ще го оставим да умре?

— Русия не оставя събратята си без помощ.

Михалков с усмивка избърсва ръце в салфетката си и вдига от възглавницата на стола една кутия. Малка е, черна, изработена от пластмаса без никаква украса. Отваря закопчалките й и показва трите предмета, загнездени в разделения на сектори стиропор. Вади първия. Хофстетлър е запознат с много джаджи, но това е нещо ново. С размера на бейзболна топка е и е съставено от извито коляно на метална лула — същинска домашно направена граната, само дето заварките са професионални и запоените по местата си жици са скрепени от спретната епоксидна смола. До червеното копче на уреда е монтирана малка зелена лампичка, все още незапалена.

— Наричаме го фишек — казва Михалков. — Една от новите израелски играчки. Слагаш го в рамките на десет фута от централното табло на „Окам“, натискаш копчето и пет минути по-късно гръмва взрив, достатъчно силен да спре цялото електричество. Осветление, камери, всичко. Много е ефективно. Но те предупреждавам, Дмитри, щетите са временни. Щом сменят бушоните, електричеството ще се върне. Не очаквам да разполагаш с повече от десет минути, за да си изпълниш задачата…

— Задачата — повтаря Хофстетлър.

Михалков връща фишека в стиропореното му легло и с нежността на фермер, който вдига бебе пиленце, изважда втория предмет. Той е познат на Хофстетлър, защото е използвал прекалено много подобни по твърде неправилни начини. Представлява напълно сглобена спринцовка. Агентът вади и третия предмет — малко стъклено шишенце, пълно със сребърна течност. Държи ги дори по-внимателно, отколкото фишека, и се усмихва със симпатия на Хофстетлър.

— Ако американците се канят да унищожат придобивката, както ти твърдиш, тогава има само един възможен път за действие. Ти трябва да се добереш първи до него. Инжектирай му разтвора. Ще убие придобивката. И, което е по-важно, ще му прояде вътрешностите. Когато действието му свърши, няма да има нищо останало за изучаване, освен кости. Може би и някоя шепа люспи.

Хофстетлър се разсмива — сумтене, което залива масата с плюнки, кръв и сълзи.

— Ако ние не можем да го притежаваме, то да не могат и те. Това ли е идеята?

— Взаимно подсигурено унищожение — отвръща Михалков. — Концепцията ти е позната.

Хофстетлър се обляга с една ръка на масата, а с другата прикрива лицето си.

— То не искаше да нарани никого — ридае той. — Векове наред е живяло, без да нарани никого. Ние му го причинихме. Ние го довлякохме тук. Измъчвахме го. Какво следва сега, Лео? Кой вид ще унищожим след него? Себе си ли? Надявам се на това. Заслужаваме го.

Михалков полага длан върху неговата и го потупва нежно.

— Каза ми, че то разбира болката като нас. — Агентът говори тихо. — Тогава бъди по-добър от американците. Бъди по-добър от всички ни. Давай, послушай своя писател, мистър Хъксли. Помисли за чувствата на създанието. Избави го от страданията. Когато приключиш, ще изчакаме четири-пет дни, колкото за фасада. След това ще те заведа лично в посолството и ще те качим на кораб за Минск. Представи си, Дмитри. Сините небеса, подобни на които няма тук. Слънцето като коледна звезда, сияещо през заснежените дървета. Толкова неща са се променили, откакто за последно си бил там! Ще ги видиш отново. Ще ги видиш със семейството си. Съсредоточи се върху това. Върху всичкото, понеже почти приключихме.