Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (50)

5

— Екстракция… — умува Михалков. — Това е термин, който американците използват за вадене на зъби. Мръсна процедура. Кости и кръв по целия ти лигавник. Не, екстракцията не е част от плана.

Хофстетлър и бездруго не е убеден в рационалността на идеята си. Има ли право да твърди, че СССР няма да измъчва Девонеца още повече и от САЩ? Но в него е внедрена увереността, че това е по-добрият от два избора. Хофстетлър отваря уста да заговори, но цигуларите стигат до пауза между песните и той затаява дъх. Лактите им се надигат и триото засвирва отново, конският косъм на лъковете им трепери като скъсана паяжина. Шостакович: достатъчно шумен да обвие разговора и да го предпази от подслушване.

— С тези планове — настоява Хофстетлър, — можем да го изведем от „Окам“ за десет минути. Двама опитни оперативни агенти, нищо повече не искам.

— Това е последната ти мисия, Дмитри. Защо искаш да я усложниш? Очаква те щастливо завръщане у дома. Виж, другарю, чуй какъв съвет ще ти дам. Ти не си човек на приключението. Прави онова, в което те бива. Забърши след американците като добра чистачка и ни предай кофата си за боклук.

Хофстетлър е наясно, че го обиждат, но ударът му се струва безсилен. Напоследък е започнал да вярва, че камериерките, особено чистачките, имат повече тайни от всички други хора по света. Заявява:

— То може да комуникира. Видях го с очите си.

— И кучетата могат. Това спря ли ни от изстрелването на малката Лайка в космоса?

— То не само изпитва болка, то я разбира също като теб и мен.

— Не съм изненадан, че американците се бавят с признаването на този факт. Колко дълго са настоявали, че черните не чувстват същата болка като белите?

— То разбира езика на знаците. Разбира музиката.

Михалков гаврътва чашка водка и въздъхва.

— Животът би трябвало да е като разчленяването на елен, Дмитри. Одираш кожата, филетираш месото. Просто и чисто. Как копнея за трийсетте години! Срещи във влакове. Микрофилми, скрити в козметичните продукти на дамите. Транспортирахме предмети, които можехме да докоснем и почувстваме — и знаехме, че ги носим у дома, за да ги използват наши люди^[1]. Концентриран витамин Д. Индустриални разтворители. Днес работата ни е по-скоро като изтегляне на червата през дупка в корема. Занимаваме се с недосегаеми неща. Идеи, философии. Нищо чудно, че ги бъркаш с емоциите.

Емоция: Хофстетлър си представя оркестрация на Елайза със светлините на Девонеца.

— Че какво й има на емоцията? Чел ли си Олдъс Хъксли?

— Първо музика, сега и литература? Ти си ренесансов човек, Дмитри. Да, чел съм Хъксли, но само защото Стравински се изказва така ласкаво за труда му. Знаеш ли, че най-новата му композиция е в чест на господин Хъксли? — Михалков врътва глава към цигуларите. — Ех, само да можеха тези новаци да я научат…

— Тогава си чел „Прекрасният нов свят“? Предупреждението на Хъксли за стерилни бебешки инкубатори, масово промиване на мозъци… Нима не сме тръгнали натам, когато не ни води тъй наречената ни „вродена доброта на човешката природа“?

— Пътят от рибата в „Окам“ до тази бъдеща дистопия е дълъг и изтощителен. Не трябва да си толкова мекосърдечен. Ако популярната литература ти е хоби, да ти предложа Х. Г. Уелс? Нека ти споделя какво казва доктор Моро на Уелс: „Изучаването на Природата накрая направи човек толкова безжалостен, колкото е и самата тя.“^[2]

— Не си на страната на доктор Моро, нали?

— Цивилизованите хора обичат да си мислят, че Моро е чудовище. Но това е „Черно море“, Дмитри. Сами сме. Нека бъдем честни един с друг. Моро е наясно, че не можеш да сполучиш и по двата начина. Ако вярваш, че естествената среда е добра, тогава трябва да приемаш и бруталността й. Ами това същество, което оценяваш толкова високо? То не изпитва нищо към теб. То е безмилостно. Какъвто трябва да бъдеш и ти.

— Човекът би трябвало да е по-добър от чудовищата.

— Да, но кои са чудовищата? Нацистите? Имперска Япония? Ние? Нима не правим всички чудовищни простъпки, за да попречим на още по-чудовищното последно действие? Обичам да си представям света като порцеланова чиния, която се крепи във въздуха на два пръта — единият е САЩ, другият — СССР. Ако единият се издигне, и другият трябва да го направи, иначе чинията ще се чупи. Навремето познавах един човек на име Вандерберг. Пратен в Америка като теб. Преливаше от идеи, пак като теб. Той не издържа, Дмитри! Потъна в един водоизточник, чието име нямам свободата да разкривам.

Мехурчета забълбукват в аквариума с омарите, сякаш водата вътре също е участвала в поглъщането на Вандерберг. Музиката леко заглъхва — цигуларите се отдръпват встрани, за да позволят доближаването на сервитьор, който с уверен поклон плъзва пред Михалков чиния с омар и пържола. Агентът се ухилва, подпъхва салфетката в яката си и се въоръжава с прибори. Хофстетлър се радва на краткото прекъсване; разтърсен е, но предвид случилото се със споменатия наскоро Вандерберг, не му се струва разумно да показва на Михалков състоянието си. Уточнява:

— Аз служа на желанията на Председателя. Занимавам се с придобивката само за да можем единствено ние да познаем тайните му.

Михалков чупи омара, потапя бялото месо в масло и дъвче на големи, бавни хапки. С пълна уста измучава:

— Лично за теб, задето си тъй лоялен толкова време, съм склонен да направя услуга. Ще поискам екстракция. Ще видя какво е възможно… — Той преглъща и посочва с ножа си към празната чиния пред Хофстетлър. — Имаш ли време да ми правиш компания? Американското название на това ястие е много забавно. Викат му „сърф ен търф“^[3]. Погледни зад гърба ми. Избери си омар, който ти харесва. Ако пожелаеш, ще го занесем в кухнята и ще го наблюдаваш как ври. Те малко пищят, вярно, но са толкова меки и вкусни…