Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (101)

5

Двуколесната пазарска количка е по-маневрена, отколкото посестримата си на работното място на Елайза, но балтиморските тротоари представляват по-сериозно препятствие от лъснатите лабораторни подове. Късен следобед е и за последно е спала преди цяла вечност, но Елайза още не се чувства уморена — да държи създанието в обятията си в микробуса, сякаш я е инжектирало с противоположното на препарата, с който е пълна спринцовката на Хофстетлър. Наелектризирало я е. Слиза от автобуса няколко спирки по-рано, за да хване обиколния път за дома и да изгори тази нервна енергия. Колкото и да й се иска да види създанието отново, соленият аромат на Патапско я примамва напред като прясно опечени бисквити — дете.

Тя изтиква количката покрай някакъв знак за забрана и работеща корабостроителница. След това намира тесен пешеходен кей. Законно ли е да върви по него? Последното, което й трябва, е полиция. Но следи от забрана няма. Елайза излиза на реката — сянката на града се изплъзва от гърба й като нощен халат. Няма ограда, няма забранителни знаци — нищо, освен табела с надпис: „Плуването забранено! Риболовът забранен! Достъпен от морето над 30 фута!“. Идеята за риболов винаги е отвращавала Елайза, а никой в Дома не я е учил да плува, но тя разбира предупреждението достатъчно добре. Щом водното ниво достигне белега за 30 фута, нарисуван на бетонната стена — ако приемем, че някога изобщо завали отново — каналът ще осигури достъп до залива, както и до океана.

Елайза паркира количката си и стъпва на ръба на кея. Присвива очи срещу буйните солени пръски, които подсказват, че денят не е толкова прекрасен, колкото тя го възприема. Това обяснява защо хората в автобуса са си вдигнали яките и са се прегърбили, та да не чувстват как студът пропълзява под палтата им. Помага й да проумее и защо жената от другата страна на пътеката срещу Елайза е забелязала слънчевата й усмивка чак на третия опит.

Жената беше хубава, точно както чистачката — поне допреди събитията от изминалия ден — си е мечтала да бъде, именно каквато винаги си е представяла собственичката на „Изисканите обувки на Джулия“. Слаба, но надарена достатъчно да изпълни раирана фланелена рокля, а ансамбълът е подчертан от катарами с изкуствени скъпоценни камъни, подходяща брошка, гривни, обеци и сватбена халка. Само русият кошер изглежда демоде, което Елайза приписва на факта, че това е работеща жена, а те — поне доколкото знае — са все заети.

Когато най-сетне надникна в очите на жената, тя се поколеба, преди да отвърне на усмивката й — като всички останали, май бе хваната неподготвена за веселието на спътничката си. Погледна надолу към ръката й, явно забеляза липсата на пръстен. За изненада на Елайза, тя не се намръщи, а даже май се зарадва — усмивката й изгуби принудителността си, стана по-искрена. Чистачката долови, че колкото и да се възхищаваше тя на тази прекрасна професионалистка, жената й се възхищава дори повече. Още по-налудничаво, имаше чувството, че чува какво си мисли: „Прави каквото сърцето ти подсказва. На всяка цена следвай сърцето си“.

И ето че Елайза прави именно това. Но тук, на края на света, температурата пада много бързо и тя започва да се притеснява от измъченото изражение на онази жена. Ами ако дамата, която притежава всичко, все пак е тъй нещастна, каква надежда има някаква чистачка нощна смяна, която едва успява да си плаща наема, неумението да говори й реже пътя към обществото, а и по случайност във ваната й се е изтегнала свръхсекретна амфибия?

Елайза отваря очи, обръща се и примижава на север. Вече няма капка съмнение — денят е сив и коварен. Доказателството са прожекторите на „Аркейд“ в далечината, мистър Арзъниън не ги включва преди да стане достатъчно тъмно, та да оправдае разходите. Елайза я присвива стомах. Оттук може да види киното, което означава, че създанието е на една ръка разстояние от реката. Тази близост я разстройва. Тя се вкопчва в количката си, обръща я и се запътва към дома с най-висока възможна скорост.

Заварва Джайлс да похърква върху затворената тоалетна чиния, с ръце, целите във въглен. Тихо, за да не го събуди, тя се отпуска на оръфаното килимче, скръства ръце на ръба на ваната и намества брадичка върху тях. Взира се в очите на създанието, все още ярки като звезди под водата, и се вслушва в лекото бълбукане на дъха му. Той примигва за поздрав. Елайза протяга ръка и прокарва показалец през водата, докосва леко дланта му, пръстът й е единствената тичинка на огромно, росно, неразтворило се цвете. Вслушва се и за своето дишане, но не чува нищо. Ръцете са средството, чрез което те двамата си говорят, но това? Това е докосване. Елайза си представя жената в автобуса — седи сковано, не докосва никого. Отсъствието на страх, осъзнава, може да бъде сбъркано с щастие, но не е едно и също. Дори не си приличат.