Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (69)

24

Изберете си наслуки от армията мъже от рекламата и знайте, че след тежък ден ще накичат шкембетата си по бара, ще промиват лошия късмет, ще ругаят криволиците на избраното от тях поле. Но какво прави Джайлс Гъндерсън? Първо, той е отложил траурното напиване до следващия ден, понеже е стар и уморен. Второ, пие не бира, ами мляко. И трето — сам е.

Мислел си е, че никога повече няма да изпълзи от леглото. Няма работа, няма пари, няма храна, няма приятели, ако Елайза му остане сърдита. Защо да удължава неизбежното? Но после утринната светлина кристализира през прозореца на спалнята му и възникналите дъги му напомнят хромираните витрини в „Дикси Дъгс“. Ако нещо може да отклони Джайлс от мрачния коловоз на съдбата му, това е вниманието на Брад — освен ако алтернативният бадж с името му не е бил правилният и той не е всъщност Джон. Джайлс се облича в дрехи, които за първи път не му се струват приготвени за роля, а са просто стари, и си слага тупето — упражнение по унижение. След това се постарава да пренебрегне предсмъртните хрипове на Мопса и да съшие накъсаните парцали на гордостта си, така че да влезе в „Дикси Дъгс“ с поне капка от обичайната си дързост.

Само че Брад го няма, а опашката — същинска гърмяща змия — свива сърцето на художника на топка. Принуден да поръча и наясно за празния си портфейл, той се усмихва суетно на бодрата млада дама, обозначена от баджа си като „Лорета“ и поръчва най-евтиното в менюто, жалка чаша мляко. Сега седи на бара, при все че високите столчета се отразяват ужасно на износените му стави. Гаврътни млякото, избягай бързо и се заемай с уреждането на умирането…

Джайлс се завърта надясно, за да се разсее с черно-белия телевизор, наместен между полиците с пластмасови инструменти. Сигналът не е добър, но въжетата от смущения не могат да скрият познатия контраст на негри, които мъкнат табели в кръг. Млякото се вкисва на езика на художника. О, точно това му трябва! Той се чуди дали да не накара Лорета да смени канала, но тя флиртува усърдно — залива с намигвания и кикот цяла флотилия поръчани пайове. В „Дикси Дъгс“ поне кънти кънтри уестърн; Джайлс чува само откъси от новинарската емисия. Нещо по повод Уилям Левит, пионер на живота в предградия. Май става дума за това, че не желаел да продава парцели на негри. Джайлс направо се разкъсва от болка при вида на репортажа от Левиттаун в Лонг Айлънд. Представя си да живее в някоя от пастелните къщурки и да излиза всяка росна утрин в плътно прилепнал пеньоар да полее магнолиите. Никога няма да му се случи; той ще отслужи доживотна присъда в онази пълна с мишки кутия за обувки над „Аркейд“ — и то ако има късмет.

Някой облага лакти на бара. Джайлс вдига очи и ето ти го и него — ангел, долетял в Елизиума на бързите поръчки. Дори удобното прегърбване на Брад не може да скрие ръста му — навярно е по-висок от предишните предположения на художника. Шест фута и три инча. Най-малкото! Брад се навежда над бара, ухае на захар и тесто. Изпъва един дълъг, ленив пръст изпод скръстените си ръце, за да посочи чинията с яркозелен пай, която се е появила до чашата с мляко.

— Спомних си колко ти хареса лиметата!

Фалшивият южняшки акцент на Брад се е върнал и Джайлс се разтапя. Фалшив акцент, фалшива коса, каква е разликата? Не са ли ни позволени малки суетни прояви, особено когато носят радост на някого, за когото ни е грижа?

— О! — Джайлс си представя празния си портфейл. — Не съм сигурен, че съм донесъл достатъчно пари да…

Брад се мръщи.

— Забрави. Заведението черпи.

— О, няма нужда. Нищо подобно! Ще намина да донеса парите после! — На художника му хрумва идея, малко налудничава, но ако и бездруго е стигнал дъното, не е ли време за откачени действия, а? — Или… би могъл да ми дадеш адреса си, а аз да намина?

— Не, не, няма нужда. Да му се не види, да работиш тук е като да обслужваш бар. Опознаваш хората. Чуваш историите им. А да ти кажа, мистър, повечето хора са… Е, справят се с разговорите дотолкова, колкото и аз бих се справил с чувал с котки. Не са много клиентите като теб. Умни, образовани. Всичко, което си ми разказвал за онази, голямата кажгокакбеше за храна? Имаш камара интересни работи за казване, а аз съм поласкан. Така че хапвай, партньоре!

Бърни сигурно е прав, мисли си Джайлс. Стар е, сантиментален е, заседнал е в неподходящо време. Защо иначе дори от тази най-дребна проява на щедрост сълзите започват да се събират по ръбовете на клепачите му?

— Не мога да ти кажа колко много значи да… Работя сам, нали разбираш, и разговорите… Говоря с приятелката си, разбира се, най-добрата си приятелка, но тя… — Казаното от Елайза на раздяла все още е дамгосано в плътта на гърба му. — Е, тя не е много по приказването. Така че… Благодаря ти. С цялото си сърце. И непременно ме наричай Джайлс! — Художникът си налага усмивка и я усеща крехка, целия си череп усеща крехък, чуплив е като този на Анджей. — Не може да ми угаждаш на пристрастяването към пая с лимета и при това да ме наричаш „партньоре“.

Смехът на Брад е слънце, лимонада, окосена трева.

— Да му се не види, нивгаш не съм познавал друг Джайлс, ако щеш да знаеш истината!

По свиването на устните на Брад художникът ясно вижда, че истинското му име ще бъде произнасяно със същата топла привързаност, с която собственикът на заведението е признал канадския си произход. След това, мисли си Джайлс, няма да има повече търсене на улики; няма да има повече ровене на телефонни указатели като влюбено учениче; няма да има повече унижения в този живот, изпълнен само с тях. В тази най-ужасна сутрин в живота му всичко ще бъде спасено.

— Искам да знам истината — отговаря и наистина го мисли.

Ето ти я истината на Джайлс. Излъгал е единствения си довереник. Рекламната кампания, която е казал на Брад, че „оглавява“, е приключила с ужасната картина, която е дал на милостивата рецепционистка. Няма бъдеще. Няма надежда. Всичко това са причините, както ще обяви после, да се поддаде на своето отдавна отлагано желание, налудничаво като на дете, наелектризирано от твърде сладък пай. Последния път, когато е говорил с Брад, му е обяснил етимологията на „тантализиращ“ и как Тантал е посягал към храната и водата завинаги на косъм от обхвата му. Сега и Джайлс посяга към тях.

Поставя длан върху ръката на Брад. Топла е като пресен хляб.

— И на мен ми харесва да си говорим — казва му проникновено. — И бих искал да те опозная по-добре. Ако и ти желаеш. Наистина ли се казваш… Брад?

Веселата искрица в очите на събеседника му угасва, тихо и напълно, все едно е умрял. Изправя се — не шест фута и три инча или дори четири, а десет фута, сто, хиляда, отстъпва от бара и се издига в стратосферата. Дланта на Джайлс се смъква от топлата кожа и пада на студения бар — съсухрена, петносана, прошарена с вени, трепереща животинка. От божия престол над него се разнася глас, от който се е оттекла и последната капка сиропиран акцент.

— Какви ги вършиш, старче?

— Но… ти… — Художникът е олекнал, изстинал е, изолиран под ярките светлини като пеперуда на карфица. — Ти ме черпи пай.

— Всички черпя с пай — тросва се Брад. — Понеже се сгодих снощи. За младата дама ей там.

Гърлото на Джайлс се свива. Същият дебел, космат пръст на Брад, който е посочил многозначителния безплатен пай, сега е обърнат към Лорета — тази жизнена млада дама, която звънти и се кикоти, въплъщение на нормалното. Джайлс я поглежда, гледа Брад, после пак нея, мести поглед напред-назад като безпомощна развалина. Следващи на опашката са чернокожо семейство — майка, баща и дете — които се взират в окаченото на тавана меню и шепнешком споделят един с друг пайовите си козни. Лицето на Брад, забелязва Джайлс, е червено като жарава от обезчестяващото докосване на стареца — и този гняв все трябва да иде някъде.

— Хей! — крясва Брад. — За вас само за вкъщи. Няма да сядате!

Бърборенето на семейството стихва. Извръщат глави, както и всички останали в „Дикси Дъгс“, да погледнат бесния собственик. Майката, чийто ред е, взима детето си в ръце, преди да отговори:

— Има предостатъчно места…

— Всички са запазени — отсича Брад. — Целия ден. Цялата седмица!

Радостните изражения на семейството се спихват пред пламъка на Брад. На Джайлс му се гади. Стиска плота, за да спре въртенето на столчето, но открива, че то и бездруго не се движи. Зад гърба на Брад вижда размазания телевизор и понеже го заслужава, приема присъдата си. Хората ден след ден гледат чернокожите по протести, вероятно докато гладят прането, и нищо не чувстват. Джайлс обаче не може да понася гледката. Той има привилегията — привилегия! — да е в състояние да крие принадлежността си към малцинствата, но ако притежава поне грам гордост, нямаше да докосва избраника си крадешком през бара на закусвалнята. Щеше да стои отвън, редом с онези, които не се страхуват, че ще им счупят главите с палки. Едно е да се посрамиш, съвсем друго — да оставиш предизвикан от теб гняв да се излее върху невинните, които просто се опитват да си купят силно надценена сладост — така нареченият пай. Неприемливо е.

— Не им говори така — отсича твърдо.

Брат насочва гнева си към Джайлс.

— Ти също най-добре си върви, мистър. Това е семейно заведение!

Звънчето на вратата звънва и собственикът сепнато се обръща. Таткото, вероятно запознат с вкуса на цепнатата устна, извежда семейството си от линията на обстрел. Брад залепва на лицето си слънчева усмивка, която Джайлс доскоро е мислил, че пази специално за него, и изсипва акцента с кофа:

— Сички да са върнете туканкана!

Джайлс гневно се мръщи на пая с лимета. Цветът му е същият като на нарисувания желатин — синтетично, извънземно зелено. Плъзва поглед из „Дикси Дъгс“. Къде са изчезнали ярките цветове и хромовото сияние? Та това е гробище от евтина пластмаса. Той става и открива, че стъпва по-стабилно от очакваното. Когато Брад отново поглежда към него, Джайлс е изненадан да види, че в крайна сметка обектът на фантазиите му не бил чак толкова висок. Всъщност равни са на ръст. Джайлс намества папийонката си, оправя очилата си, бръсва котешки косми от сакото. Заявява:

— Признавам, впечатлих се, когато ми разказа за франчайза си. За украсата и как докарват пайовете, и всичко останало.

Джайлс замлъква за момент, възхитен от нетрепващия си глас. Другите похапващи също се смълчават, все едно обзети от неговата възхита. Колкото и да е тщеславно, но му се иска семейството чернокожи още да е тук, за да го чуе. Иска да го чуе и баща му. Както и Бърни Клей, мистър Клайн и мистър Сандърс. Иска всички, които някога са го пренебрегвали, да станат свидетели на това.

— Знаеш ли обаче, млади човече, какво всъщност е франчайзът? — Джайлс махва с ръка да обхване заведението. — Това е глупав, мерзък, вулгарен, свински опит да се фалшифицира, пакетира и продава непродаваемата магия на човека, който е седнал на една маса с друг човек. Човек, който има значение. Не може да се франчайзне алхимията на мазната храна и човешката привързаност. Може би никога не сте изпитвали това усещане. Е, аз съм. Има човек, който е от значение за мен. И тя, уверявам ви, е прекалено интелигентна да влезе тук.

Той се завърта на пети, оставя лицето на Брад пред петното на телевизора и крачи през заведението, в което цари пълна тишина, като изключим гукането на кънтрито. Стигнал е вратата, преди годеникът да успее да спретне отговор:

— И не се казвам Брад. А Джон, педераст такъв!

Преди обидата е преследвала художника чак до дома, след като обеща на някакъв интересен тип деликатната въдичка на двойното значение, плюс предпазителя на трето значение, ако второто бъде разбрано и отхвърлено, само дето днес обидата не толкова го преследва, колкото го подхранва, изстрелва го през балтиморските улици и до мястото му на паркинга зад „Аркейд“, нагоре по пожарния изход, покрай собствената му врата и право в апартамента на Елайза, след като я е предупредил с кратко почукване. В секундата, в която влиза, вижда, че тя не спи както би следвало: Джайлс полита към маяка на светнатата баня и я открива там на ръце и колене да танцува с парцал и кофа с мръсна вода. Спряла е твърде странното си упражнение по търкане на ваната, с което се е занимавала толкова усърдно, че повърхността сияе като мрамор и озарява Елайза, цялата стая, вероятно целия кинотеатър под тях, та дори и цялата градска улична мрежа в нова, ярка, по-добра светлина.

— Каквото и да е онова в „Окам“, няма значение — заявява Джайлс. — Важното е, че ти имаш нужда от него. Ето защо съм насреща да ти помогна. Само ми кажи какво да направя!