Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (127)

31

Вълна избутва беретата към дълбините, но Стрикланд е по-бърз. Пълзи към пистолета, докопва го и го стиска с две ръце, за да не го изпусне. Сега остава да се отърве от двата плъха, които го хапят… Обръща се по гръб и изритва стареца в лицето. Бута Дилайла Брустър на няколко фута назад по кея. Целият е нахапан, от крака му блика кръв, заслепява го пороят. Но все пак се опира на лакти и отваря уста за дъжда. Сега той е негов. Заставя се да седне, пълни дробовете си с вода и извива шия.

Деуш Бранкя е фонтан от цветове. Взира се в Стрикланд през остриетата на дъжда и покрай Елайза, която държи в прегръдките си. Бавно я полага на кея, където да я ближат вълните. Богът с хрилете се изправя. Стрикланд примигва, опитва се да проумее. Прострелял го е двукратно в гърдите. Но въпреки това е на крака? Въпреки това върви? Деуш Бранкя продължава напред по кея, тялото му сияе като факла в нощта, безмерно е, а той, Стрикланд, какъв глупак, да повярва, че може да му сложи край!

И все пак военният се опитва. Вдига пистолета нагоре, стреля. В гърдите на Деуш Бранкя. В шията му. В корема му. Богът с хриле прокарва длан върху раните от куршумите. Те се оттичат заедно с дъжда. Стрикланд клати глава достатъчно силно да пръска вода. Дали прясно напълнилата се река му придава такава сила? Дали събраните зверове снабдяват повелителя си с животворни сили? Никога няма да узнае. Не му е писано. Остава му само да плаче. Разтърсват го същите силни, накъсани ридания, каквито е казал на Тими, че никога не бива да допуска. Свежда лице към кея, засрамен да погледне Бога с хрилете в очите.

Деуш Бранкя коленичи пред него. С един нокът подхваща пистолета за предпазителя на спусъка, изважда го нежно от хватката на Стрикланд и го оставя на дъските. Пенеста черна вълна залива края на кея, после се отдръпва и отнася оръжието. Със същия нокът Деуш Бранкя повдига лицето на противника си, закачил го е за нежната кожа под брадичката. Стрикланд подсмърча, опитва се да държи очите си затворени, но не успява. Лицата им са на сантиметри едно от друго. По бузите на войника се стичат сълзи. Капят по нокътя на Деуш Бранкя и се стичат надолу към бляскавите люспи. Стрикланд отваря уста и се радва, тук, най-накрая, да чуе завръщането на гласа си. Шепне тихо:

— Ти си бог. Съжалявам.

Деуш Бранкя накланя глава настрани, сякаш обмисля изказването му. След това с едно просто действие издърпва нокът изпод брадичката на Стрикланд, опира го в шията му и я разрязва.

Ричард се чувства разтворен. Усещането не е лошо. Бил е затворен прекалено здраво, мисли си, и то твърде дълго. В главата му олеква. Поглежда надолу. Кръвта блика от прерязаното му гърло, плиска се по гърдите му. Изпразва го от всичко. Маймунките. Генерал Хойт. Лейни. Децата. Греховете му. Онова, което остава от Ричард Стрикланд, е началото на началата, както е бил роден — съд, който не съдържа друго, освен потенциал. Пада назад. Не, Деуш Бранкя го спуска надолу, полага го във вода, мека и топла като одеяло. Стрикланд е щастлив. Очните му ямки се изпълват с дъжд. Вода е всичко, което вижда. Това е краят. Но той се смее, докато умира. Понеже това е и начало.