Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (17)

6

На служебния бадж на касиера пише „Брад“, но Джайлс го е виждал да носи понякога и „Джон“, а веднъж дори „Лорета“. Предполага, че второто е било грешка, а третото — шега, но разликите са въвели елемент на несигурност и художникът не изпитва желание да използва което и да е от имената. Да, касиерът определено му прилича на Брад — висок е над шест фута — един, а може би и два инча отгоре, ако спре да се прегърбва, лицето му е грубовато, но симетрично, има правилни зъби — е, предните са малко конски, както и валмо коса, светлоруса като бита сметана. Очите му са с млечнокафявия цвят на шоколада от изгорялата шоколадова фабрика и грейват при вида на постоянния му клиент. Джайлс е готов да се закълне в това.

— Ей, здрасти, партньоре! Де се губиш?

Акцентът на Брад е смътно, неспецифично южняшки и Джайлс се потапя в сиропената му сладост. Обхванат е от дребни притеснения — дали тупето му не се е накривило, дали мустаците не са увиснали, дали не му стърчат косми от носа или ушите… Джайлс издува гърди и кимва рязко:

— Е, добра среща и на теб! — Не, така е твърде професорско… я да пораздвижи поздрава. — Здрасти и на теб, партньоре! — Ох, за какъв се мисли, за колежанче? — И аз се радвам да те видя, честно.

Три нескопосни поздрава. Направо идеално!

Брад се обляга на плота и се навежда напред.

— С какво да те зарадвам тази вечер?

— Изборът е толкова тежък… — мънка Джайлс. — Какво, ако мога да питам, би препоръчал лично ти?

Брад барабани с пръсти. Кокалчетата му са ожулени. Джайлс си го представя да мъкне дърва за горене в обкръжен от гора заден двор, по чеповете на цепениците блести роса, а дребните цепнатини са като златни пеперуди.

— Какво ще речеш за таитянска лимета^[1]? С такава лимета разполагаме, че ще те изрита чак до Нюарк. Ето я ей там, на горния ред на витрината.

— Еха, ама че яркозелено!

— Нали? Ще те уредя с хубав, дебел резен, какво ще речеш?

— Че как да откажа на такъв тантализиращ^[2] оттенък?

Брад си записва поръчката и се киска.

— Много те бива с думите!

Джайлс е сигурен, че по врата му пълзи червенина. Преборва я с първото, което му хрумва на момента.

— „Тантализиращ“ е дума с гръцки произход. Тантал е един от синовете на Зевс. Момче с проблеми, точно такъв си е. Известен е с това, че пожертвал сина си и го поднесъл на другите богове. Направо на пай го е опекъл. Но се е прославил с наказанието си. Бил прокълнат да стои нагазил в езеро и да копнее за плод, който се отдръпвал всеки път, щом посегне към него, и да го мъчи жажда за вода, която се оттегляла веднага щом коленичи…

— Накълцал си сина, а?

— Да, макар че поуката, според мен, е, че дори на Тантал не му било разрешено да избегне смъртта. Съдбата му е да страда и да знае, че всичките му желания са на една ръка разстояние, но не може да ги получи.

Брад се замисли над казаното, а изчервяването на Джайлс продължи да се катери все по-нагоре. Той често се чудеше как една картина може да говори толкова много на така различни хора, но колкото повече думи използваш, толкова по-вероятно е те да се обърнат срещу изреклия ги и да го разкрият. Брад, както забелязва с облекчение, решава да зареже класическата психоанализа. Набучва листчето с поръчката на клечка и казва:

— Виждам, че си носиш чантата с рисунки. Работиш ли върху нещо хубаво?

Джайлс е наясно, че фантазията му е старческа странност, че в един или друг сърдечен въпрос се крие потайно значение. Той е на шейсет и четири. Брад надали има и трийсет и пет. Е, и какво от това? Да не означава, че старецът не може да се порадва на приятния им разговор? Че не бива да се разнежва, както му се случва толкова рядко в живота? Вдига чантата си, сякаш едва сега я забелязва.

— О, това ли? Не е кой знае какво. Скоро пускаме нов хранителен продукт. И са ми доверили създаването на рекламната кампания. Всъщност отивам на среща в агенцията.

— Без майтап? Какъв хранителен продукт?

Джайлс отваря уста, но думата желатин му се струва лигава.

— Май е по-добре да не разкривам все още. Споразумение за конфиденциалност и тем подобни.

— Така ли? Боже, звучи много интересно. Рисунки, тайни проекти… Много по-вълнуващо от печенето на пайове, така си е.

— Но храната е най-старото изкуство! Винаги ми се е искало да попитам. Ти самият ли си Дикси Дъг?

Брад се разсмива експлозивно — чак разлюлява къдриците по тупето на Джайлс.

— Ще ми се да бях. Тогава щях да съм кацнал върху цяла планина от пари. Слушай сега. Няма човек на име Дикси Дъг. Дванайсет пекарни са. Това се нарича франчайзинг. Пращат ти една брошура. В нея е описана цялата дивотия. Каква да бъде боята, каква — украсата. Името, нашият талисман. Та даже и менюто. Собствениците правят проучвания. Откриват по научен път какво обичат хората. Развозват стоката из страната, а ние я сервираме.

— Интригуващо! — кима Джайлс.

Брад се озърта и се навежда още по-близо към него.

— Да ти кажа ли една тайна?

Художникът копнее за това с цялото си сърце. Събрал е толкова много тайни, че е наясно — научаването на нечия тайна магически облекчава товара и на двете страни.

— Този акцент? И той не е истински. Всъщност съм от Отава. През живота си не съм чувал южняшки акцент, освен по филмите.

Чувствата се слягат в Джайлс като лед в чаша. Може и да не е успял да узнае името на Брад, но се е сдобил с отлична замяна. Някой ден — сигурен е! — Брад ще му проговори с истинския си акцент, екзотичен канадски напев, и тогава — е, това ще означава, че помежду им има нещо, нали? Вдигнал гордо чантата си и нетърпелив да опита яркозеления пай, Джайлс се чувства така добре в кожата си, както не се е чувствал от години.