Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (116)

20

Повторното пробуждане е като скок в кошмар. Гърмящ тътен поглъща всичко. Хофстетлър завърта очи нагоре в очакване на иглите на дъжда, но над него има тенекиен покрив, виновникът за тътена. Намира се на циментовата веранда на някаква постройка. Вижда дебели струи дъжд да блъскат по натрошени тухли и ръждясала стомана. Все още е в индустриалния парк. Сянка преминава през полезрението му. С примигване ученият прогонва течността от очите си — дъжд, кръв? — и пред него се разкрива Стрикланд, който крачи по протежение на верандата. Стиска нещо малко, шишенце с лекарства. Обръща го над отворената си уста, но е празно. Ругае, хвърля шишенцето в дъжда и се взира надолу в Хофстетлър.

— Буден си — сумти. — Хубаво. Имам работа за вършене!

Прикляка. Вместо онзи оранжев електрически остен, който мъкне навсякъде, сега има пистолет, чийто предпазител сваля. Опира дулото в дясната ръка на Хофстетлър. Дулото е студено и мокро — кучешки нос, мисли си ученият.

— Стрикланд… — още докато го казва, съсипаната му буза и всички разкъсани нерви оживяват. — Ричард! Боли ме. Болницата, моля…

— Как се казваш?

Лъже от две десетилетия; превърнало се е в инстинкт.

— Боб Хофстетлър. Познаваш ме.

Оръжието гръмва. Трясъкът от упор на куршум в бетон прозвучава изненадващо гумено; с ластично „пляк“ Хофстетлър има чувството, че ръката му е смазана. Вдига я. Вижда спретната, обгорена дупка по средата на дланта си. Инстинктът го кара да размърда пръсти — иска да разбере дали работят, защото все още му предстои да разгърне хиляди страници на книги и да напише купища анализи, но вместо това завърта китката. Изходната рана е назъбена и прилича на звездна експлозия. От дупката висят кръвоносни съдове. Той е наясно, че скоро ще изкърви; притиска я към гърдите си.

Стрикланд забива дулото в другата му длан.

— Истинското ти име, Боб!

— Дмитри. Дмитри Хофстетлър. Моля те, Ричард, моля те!

— Добре, Дмитри. Кажи ми името и ранговете на ударния отряд.

— Какъв екип? Не знам за какво…

Оръжието пак гръмва и Хофстетлър крещи. Вдига лявата си ръка към гърдите, без дори да я погледне, макар че не може да пренебрегне облачето дим, което се вдига от обгорялата плът. Ръцете му, или по-скоро останките им, се вкопчват една в друга, докато през ума на Хофстетлър препуска поредица от действия, които никога повече няма да върши сам: да се храни, да се къпе, да се почисти след ходене до тоалетната. Вече хълца, солените сълзи се стичат в дупката на бузата му и капят върху езика.

— Виж сега, Дмитри — обяснява Стрикланд, — онези типове, които дойдоха да те вземат — скоро някой ще забележи, че ги няма. Процесът вече напредва бързо. Нищо не мога да сторя по въпроса. Така че пак ще те попитам…

Хофстетлър усеща натиска на твърдото дуло върху коляното си.

— Не, не… моля те, не, Ричард, моля те, моля те!

— Имена и рангове! На отряда, който отвлече придобивката!

През червения вулкан на болката Хофстетлър проумява. Стрикланд вярва, че Съветите са отвлекли Девонеца. И то не самотен инфилтратор като д-р Хофстетлър, а сериозен отряд, въоръжен с високотехнологични инструменти, с които са се промъкнали през вентилационните шахти, за да отнесат плячката си. Стенание се изтръгва от гърлото на учения. Май би трябвало да е вой от болка, мисли си той, но после дочува още едно и осъзнава, че е смях. Смешни неща си мисли Стрикланд. И тук, докато свещта на живота му догаря, ученият не се сеща за нищо по-изненадващо и добре дошло, с чийто отглас да угасне. Отваря уста и оставя смеха да кънти, да изкипява с кръв, да изплюва парченца зъби.

Стрикланд почервенява като рак. Стреля и Хофстетлър пищи, и с крайчеца на окото си вижда, че долната половина на крака му се плъзга по бетона, но писъкът мутира незабавно до кикот и той е толкова горд, а противникът му се зъби зверски и следват още изстрели — в другото коляно, в двата лакътя, в раменете; и болката разцъфва в ново, изчистено от примеси, сурово състояние на съществуване, което само подхранва начина, по който ученият е избрал да си отиде: със смях. Веселият звук кънти от устата му, от дупката в бузата му, от новите дупки по цялото му тяло.

Стрикланд изпразва пълнителя си в корема на умиращия.

— Имена! Рангове! Имена! Рангове!

— Рангове? — смее се Хофстетлър. — Чистачки!

И изпитва остро като куршум съжаление, защото май не е трябвало да го казва, но прекалено силно му се вие свят, за да е способен да мисли. Кашата от вътрешности тече по хълбоците му и от червата му се вдига пара, която се усуква пред Стрикланд като малки протестни юмруци. Умиращият има чувството, че пропада и пред очите му бързо се изнизва целият живот, прекаран зад бюра и катедри, но той се държи до последно за мантията си на учен и думите на любимия му философ, Пиер Тейар дьо Шарден — кой друг, освен заклет академик би бил негов любимец? — изкървяват през омаята: В крайна сметка сме едно, ти и аз. Заедно страдаме, заедно съществуваме и завинаги ще се пресъздаваме взаимно. Да, това е то! Изживеният в самота живот няма значение, защото тук накрая той не е сам. С теб и с теб, и с теб е, и е нямало да забележи нищичко, ако не беше Девонеца. Това е последното пришествие, ускорено от принасянето в жертва: да намериш Господ, този лукав хитрец, да се крие там, където най-малко го очакваш — не в църква, не на върха на скала, а в нас, свит точно до сърцата ни.