Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (36)

25

Повдига му се от яйца. Да не говорим за омлет. Омлетите се ядат с вилица и нож. Лейни е трябвало да се досети. Що за жена не мисли за подобни работи? Стрикланд хваща вилицата с дясната си ръка. Ножът обаче не е така лесен, не и с тези пръсти. Поглежда Лейни. Тя изобщо не го отразява. Няма как иначе да го опише. Година и половина, прекарани в битки из Амазония, докато тя е правила… какво? Бърсала е разлети сокчета? Една жена трябва да предвижда нуждите на съпруга си. Да държи всичко тип-топ, на всички нива на живота му.

Виж само тази къща! Минали са седмици от пристигането им в Балтимор, а къщата все още е с краката нагоре, все едно е бордей в Тапахос. Мокри сутиени и чорапи висят от извивката на душа като лиани. Отоплението е надуто до дупка и е горещо като verão. Телевизорът пищи насекомски, а Тими и Тами се нападат като зъбати пекарита. И тези проклети неразопаковани кашони! Всеки път, когато Ричард успее някак да се отпусне, кашоните се извисяват над него като Андите и той пак е там, с крака, заседнали в блатната тиня (рошавия килим), задъхан в горещата омара (на парното), парализиран пред дебнещ ягуар (прахосмукачката).

Човек не обича да се чувства като плячка в дома си. И Стрикланд все по-често остава в „Окам“, макар да няма какво да прави там. Как може един домашен телевизор да се сравнява с шестнайсет охранителни монитора?

— Хич не се прибираш! — цупи се Лейни. Но на него не му пука, вече е отчужден от жена си. Тя намира хаоса от преместването за освежителен и той е започнал да я мрази. Понеже не може да сподели радостта й, не и докато придобивката му не опъне петалата и задникът му не спре да принадлежи на Хойт. Поне да беше почистила къщата — тогава сърцето му нямаше да подскача така и навярно щеше да прекарва малко повече време в нея.

Семейна закуска — ето каква е причина да е буден, макар да е спал само четири часа. И защо е сам на масата? Лейни вика децата, но те не я слушат. Тя се смее, все едно поведението им е допустимо. Дори ги преследва. Пак е боса. Това да не е някаква бохемска привичка? Бедните хора ходят боси. Те не са бедни. Стрикланд си представя кораловите сандали на Елайза Еспозито и показващите се от тях пръсти, които са още по-розови. Ето така трябва да ходят всички жени. Всъщност Елайза му се струва като естествена еволюция на женския вид: чиста, колоритна и мълчалива. Стрикланд отклонява отвратен поглед от краката на жена си, втренчва се в чинията си и в невъзможния за ядене омлет.

При последната смяна на превръзките е надянал отново сватбената халка на подутия си, обезцветен пръст. Искал е да зарадва Лейни. Но това е грешка. Сега не може да я свали. Опитва се да накара пръстите си да стиснат ножа. Болката е като котва, която се влачи през артериите му. Целият се поти. Проклета жега. Трябва му нещо студено. Бутилката с мляко! Вдига я, отпива от нея и въздиша, когато преглъща. Забелязва, че Лейни му се мръщи от кухнята. Понеже е пил от бутилката? Че миналата година е ял току-що изкормена пума направо от земята! Все пак го обзема вина. Той оставя бутилката и се чувства изгубен, чувства се като неканен гост. Самият той е разлагащ се пръст, а Балтимор — тялото, което отхвърля пришиването му.

Взима вилицата и успява да стисне ножа в лявата си длан.

Ножът се закача в сиренето, дръжката издрънчава в сватбената халка. Болката се пробужда. Стрикланд мърмори лоши думи само за да открие, че Тами седи срещу него и се кокори. Момичето е започнало да свиква да гледа мъките на баща си. Само че така Ричард се чувства слаб, а не може да си го позволи, не и с генерал Хойт, който получава ежедневно доклади от „Окам“. Не бива да показва и следа от уязвимост, ако се надява да убеди Хойт, че придобивката трябва да бъде третирана съгласно краткото му, брутално предложение, вместо по усложнения, заобиколен метод на Хофстетлър. Преди Хойт да позвъни на червения телефон в кабинета му посред нощ, Ричард за последно е чувал гласа на генерала в Белем. Леле как се стресна! Предпочитал е да си представя, че Хойт е останал в Амазонка заедно със строшената „Жозефина“.

Сириълът на Тами стои недокоснат и размекнат.

— Яж — казва Стрикланд и тя хваща лъжицата.

Гласът на Хойт стори онова, което винаги му причинява. Все едно Ричард е от онези метални войничета с часовников механизъм, а Хойт му навива ключето. Той ще тропа с токове. Ще удвои усилията си да наложи военна доктрина в „Окам“. Но дълбоко в себе си изпитва меланхолия. Осъзнава какъв малък прогрес е постигнал у дома. Тромавите връзки, които е установил с хлапетата. Интересът, който се прави, че проявява към разказите на Лейни за ежедневните й покупки и грижите й за децата. Хрумва му, че Хойт не е много по-различен от придобивката. И двамата са непознаваеми и някак по-значими от физическото си присъствие. Стрикланд е просто вторичната челюст, която изскача от черепа на Хойт и ще трябва да продължи да хапе, поне още няколко седмици.

Ножът се закача и пада, дръжката му се блъска в превързаните пръсти. Стрикланд има чувството, че ставите излизат от гнездата си. Удря масата с десния си юмрук. Приборите подскачат. Тами изтърва лъжицата в купичката си. Ричард знае, че очите му се пълнят със сълзи, този неприемлив израз на уязвимост. Не, не и пред дъщеря му! Рови в джоба си за шишенцето с болкоуспокоителни. Отхапва капачката, тръска шишето твърде силно. Белите хапчета танцуват по масата, докато лепкавината не ги спира. Защо масата е лепкава? Що за домакинство е това? Стрикланд грабва две, после три, накрая четири, и ги тъпче в устата си. След това надига пак бутилката с мляко. Майната им на бактериите! Хапчетата и млякото стават на каша. Той я преглъща. Ама че гадост. Тази къща, този квартал, този град и целия му живот…