Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (66)

21

Хофстетлър проверява за последен път циферблатите, които докладват температурата, обема и киселинността на басейна във Ф-1, а асистентите му лека-полека изкарват от лабораторията оборудването, натоварено в ръчни колички. Ученият е осенен от ужасната мисъл, че може никога повече да не се озове толкова близо до Девонеца — не и докато още диша във всеки случай. В понеделник, който е само на три мъчителни дни разстояние, той лично ще го разтвори отвътре благодарение на сребърното шишенце на Михалков.

Дали бронята на лабораторната престилка и бойният щит на куфарчето са го направили тъй за дълго нечувствителен към чуждата болка? Е, днес той не носи престилка; захвърлил я е на пода в кабинета си, отвратен от невидимите петна кръв по нея. А куфарчето му? След броени дни то ще стане символ на сриването на щателно изградения му живот; напълнено е със смачкани бележки, пакетчета от бисквити и трохи. Поне веднъж няма слой професионализъм, който да разделя смъртта и приносителя й във Ф-1.

Жертвата на Хофстетлър — няма да си позволи да мисли за Девонеца с по-мили думи — плава в средата на басейна, веригите, закрепени за нагръдника й, са изпънати като пръти. Единственият признак на живот е светлината от очите й, която се лее като течно злато над водата. Хофстетлър се сеща за танците на Елайза Еспозито и възторжената илюминация на Девонеца и го обзема горчива ревност. Не е честно, че тя е успяла да го заобича — а той нея, докато ученият е натоварен с убийство, каквото никой бог няма да прости. Записва показанията на циферблатите, опитва се да се отърси от всякакви останки от нежност. Те с нищо няма да му помогнат да забие смъртоносната игла в костните плочки.

Няма причина да вярва, че Девонеца чувства към него нещо повече от омраза. Нищо подобно. Но въпреки това, щом чува вратата на лабораторията да се затваря зад асистентите му, Хофстетлър вдига въпросително очи. Ако Елайза го прави, то и той би могъл да успее — да осъществи контакт, истински контакт, с Девонеца. Успявал е да живее в мир със себе си при все редовното пресичане на границата на човешкото. Може ли да си прости и за тази последна крачка?

Лабораторията е празна и тъне в покой. Хофстетлър оставя тефтерчето си, не го е грижа дали ще се намокри и дали внимателно описаните му факти ще се размажат, понеже какво добро са му донесли фактите в „Окам“? Пресича червената предпазна черта и сяда на перваза на басейна, а влагата се просмуква през панталоните му. Ръцете му не са свикнали да бъдат празни; търсят се една друга, докато гърбът му се превива. Позата е меланхолична, като прегърбване край гроба на любим човек. Поредната фантазия за хуманност. Хофстетлър няма близки. Не и в тази страна. Дори Девонеца, създание от друг свят, го е победил в това отношение.

— Прости меня, пожалуйста^[1] — шепне му ученият. — Толкова съжалявам!

Оцветената в златно вода се раздвижва леко като поле пшеница.

— Не можеш да ме разбереш. Знам го. Свикнал съм с това. Истинският ми глас, прекрасният ми руски — тук никой не го разбира. В това отношение дали не си приличаме? Може би ако говоря с достатъчно чувство, ще ме разбереш? — Хофстетлър се потупва по гърдите. — Аз съм онзи, който те провали. Който не можа да те спаси. При все дипломите, които съм прибрал по кашоните. При все почетните титли, които вървят с името ми. Всичко това, за да ме покаже като „интелигентен“. Но какво е интелигентността? Дали са изчисления и пресмятания? Или може би истинската интелигентност се крие в моралния компонент? Всяка изминала минута вярвам все повече, че случаят е такъв. И следователно вярвам, че съм глупав, непоносим глупак. Тези вериги, тази цистерна — те са твоята отплата, задето спаси живота ми. Знаеш ли какво направи? Можеш ли да го подушиш в кръвта ми? Бях извадил бръсначите. И тогава те намериха, като от страниците на приказките на Афанасиев, които четях като момче. Приказки за магически зверове, за странни чудовища. Това си ти, скъпи мой Девонецо, когото цял живот съм чакал да срещна! Връзката ни — тя би трябвало да бъде прекрасна. Знам, че светът ми е сух и студен. Но има толкова много неща, които бих могъл да ти покажа и вероятно да те зарадват. Вместо това двамата с теб нямаме никаква връзка, нали? Ти дори не знаеш как се казвам.

Хофстетлър се взира в смътния силует в тъмното си отражение.

— Наричам се Дмитри. И съм много, наистина много радостен да се запознаем.

Той се разплаква. Горещи сълзи бликват по бузите му, дузина наведнъж, все едно е бил инжектиран със серума на Михалков и се топят неговите вътрешности. Опира се на ръба и гледа как сълзите капят в басейна — миниатюрен порой, първият, който Балтимор е виждал от месеци.

Водата се разделя на две. Появява се ръката на Девонеца, замахва нагоре като акула, ноктите му са като пет перлено сияйни плавника. Хофстетлър отскача, дърпа се от ръба. Но няма от какво да се страхува. Девонеца е на три фута разстояние, доплувал е беззвучно наблизо и вече отдръпва ръка. Хофстетлър гледа със затаен дъх как съществото прокарва пръсти през устата си, по езика си. Няма съмнение какво се случва.

Девонеца вкусва сълзите му.

Ученият знае, че има късмет, че в момента във Ф-1 няма хора от екипа му. Устата му е отворена в безмълвно ридание, лицето му е мокро и зачервено, целият трепери. Вторичните челюсти на Девонеца се стрелват по солените му сълзи и очите на пленника омекват от метално златисто до небесносиньо. Надига се изправен от басейна, сякаш гравитацията не му влияе, и се покланя на Хофстетлър. Няма друг възможен термин. След това тихо се гмурка, ципестите му крака мръдват за последно и ученият разчита в жеста „благодаря“, а също и „довиждане“.