Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (2)

2

Алармата тресе нощното й шкафче. Без да отваря очи, Елайза опипва за леденостуденото копче, което спира будилника. Сънувала е дълбок, спокоен и топъл сън и иска да се върне в него, дори и само за минутка. Но вече е будна и сънят се изпарява; винаги става така. Остава само споменът за вода — тъмна и дълбока. Тонове вода, които я притискат, но тя не се дави. Диша в нея — и то по-добре, отколкото тук, в будния живот, във ветровитите стаи с евтина храна и прекъсващо електричество.

На долния етаж свирят туби и кънтят женски писъци. Елайза въздъхва във възглавницата си. Петък е и дават нов филм в образцовия киносалон „Аркейд“ — тоест в денонощното кино точно под нея — а това означава нови диалози, звукови ефекти и музикални паузи, които ще трябва да интегрира в ритуалите си за събуждане, ако иска да се предпази от продължителен, спиращ сърцето стрес. Сега свирят тромпети; после крещят орди мъже. Елайза отваря очи и вижда часовника, който показва 22:30, а след това — лъчите на прожекционната машина, които се процеждат през дюшемето на пода и оцветяват валмата прах в наситените цветове на „Техниколор“.

Тя сяда и гуши рамене заради студа. Защо ухае толкова силно на какао? Необичайната миризма е съпроводена от неприятен шум: сирените на пожарна кола североизточно от „Патерсън парк“. Жената спуска пети на студения под и се зазяпва в променливите, примигващи светлини на киномашината. Този нов филм поне е по-ярък от предишния — някаква черно-бяла лента, озаглавена „Карнавал на душите“ — и пищните му цветове обвиват стъпалата й, като я връщат плавно в сънната омая: представя си, че е пълна с пари, ама наистина червива, и подмазващи се продавачи нахлузват на краката й един куп шарени обувки. Изглеждате потресаващо, мис. С такъв чифт обувки просто ще завладеете света!

Само че светът е завладял нея. Дори закачените по стените дрънкулки, закупени за жълти стотинки от гаражни разпродажби, не могат да скрият проядената от термити ламперия и хлебарките, които се разбягват, щом наемателката светва лампата. Тя избира да не ги забелязва; това е единствената й надежда да преживее нощта, идващия ден и битието си по-нататък. Отива в кухненския бокс, наглася таймера, пуска три яйца в тенджера с вода и продължава към банята.

Елайза приема къпането извънредно сериозно. Водата потича и тя си смъква фланелата. В работата си намира често забравени дамски списания по масите в столовата и безброй статии са й показали върху кои инчове от тялото си следва да се вторачва. Но бедрата и гърдите й не могат да се сравняват с изпъкналите розови белези от двете страни на шията й. Тя се навежда напред, докато голото й рамо не блъсва огледалото. Всеки белег е дълъг три инча и се простира от югуларната вена до ларинкса. В далечината сирените приближават; Елайза е прекарала целия си живот в Балтимор — трийсет и три години — и проследява с лекота напредъка на пожарната по „Бродуей“. Белезите на шията й също са един вид пътна карта, нали? Места, на които е била и които не иска да си припомня.

Когато потапя главата си под водата във ваната, отгласите от киното се усилват. Женски глас крещи: „Да умреш за Хамос означава да живееш вечно!“. Елайза няма представа дали е чула правилно името. Плъзга парче сапун между дланите си и се наслаждава на усещането да е по-мокра от водата, толкова хлъзгава, че да се врязва през течността като риба. Остатъци от приятния сън се настаняват в мислите й, тежки като мъжко тяло. Внезапно образите стават всепоглъщащо еротични и тя пъха насапунисани пръсти между бедрата си. Ходила е на срещи, правила е секс и така нататък. Но оттогава са минали години. Срещнат ли неспособна да говори жена, мъжете се възползват от нея. Нито веднъж не са се опитвали да комуникират с Елайза, нищо подобно. Те просто я сграбчват и я обладават, все едно тя, нямата, безгласна като животно, наистина е животно. Във ваната е по-добре. Мъжът от съня, колкото и мъгляво да изглежда, е по-добър от тях.

Но таймерът, този адски досадник, внезапно се разпищява. Елайза се стряска засрамено, нищо че е сама, и се надига, като лъщи и ръси капки. Увива се в хавлията си и се връща треперейки в кухнята, където изключва печката и приема лошата новина на часовника: 23:07 е. Къде ли е изгубила толкова време? Нахлузва грабнат наслуки сутиен, закопчава произволна блуза, приглажда някаква пола. Чувствала се е вбесяващо жива в съня, а сега е инертна като яйцата, които изстиват в чиния. Тук, в спалнята, също има огледало, но тя не поглежда към него — страхува се да не открие, че е станала невидима.