Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (37)

26

Лейни знае за какъв човек се е омъжила. Когато се поряза здраво, докато правеше детско креватче на Тами, Ричард просто уви дланта си с тиксо и продължи да реже. Друг път се върна от военни маневри във Вирджиния с рана на челото, залепена със секундно лепило. Присаждането на пръсти е по-различна контузия, тя го разбира, но все пак коремът я присвива от страх всеки път, когато го вижда да се тъпче с хапчета.

Дори преди Амазония Ричард я е плашил леко. Тя предполага, че това е нормално — виждала е синини от домашно насилие по ръцете на приятелките си в Орландо. Но сега страхът е по-различен. Изпитва несигурност и това я ужасява. Няма смисъл да се паникьосва, нищо не е станало. Обаче й се струва, че лекарствата притъпяват възприемчивостта на Ричард спрямо нормалната, ежедневна реалност, а това я тревожи. Всеки път, когато пие хапчета, мъжът й заприличва на ловец с каменно сърце, готов да разруши всичко. Плачещата кукла „Търсти“ на Тами — плачът й го изнервял. Пробите от бои за стени „Кем-Тон“, които Лейни е донесла от железарията — стратфордското зелено му напомняло за джунглата, а чаената роза била като кръв…

Лейни изприпква по стъпалата. Не го прави, за да избегне мрачното взиране на Ричард. Отива да търси Тими, единственият човек наоколо, който не демонстрира съответното ниво на страх — на уважение, поправя се тя — към главата на семейството. Притеснително поведение, макар да не е толкова притеснително, колкото задоволството на Ричард от него. Има дни, в които съпругът й сякаш окуражава сина си да унижава сестра си и да предизвиква майка си, сякаш Тими — на осем години — вече превъзхожда женките вкъщи.

— Тими — подвиква Лейни, — време е за закуска, млади човече!

Добрата съпруга не таи такива мисли — нито за сина си, нито пък за съпруга. Тя разбира нуждата от фармацевтични продукти. Шест седмици след изчезването на Ричард в Амазония и тя самата е била направо съсипана, с подпухнало от недоспиване лице и гърло, възпалено от плач. По подкана на вашингтонска секретарка, принудена да слуша риданията й по телефона, е отишла при семейния лекар и, втренчена в скута си, го е попитала дали наистина има лекарство, което може да накара самотните съпруги да спрат да плачат. Докторът, вече на нокти от подсмърчането й, е зарязал току-що запалената си цигара и се е втурнал да й предпише „Милтаун“ — „малкия помощник на майката“, както го е нарекъл, пеницилин за мислите ти. Беше я потупал по ръката и я беше уверил, че всичко ще бъде наред. Всички женски умове били крехки.

„Милтаун“ проработи. О, как само проработи! Лавината от паника във всеки неин ужасен ден спадна до сънено притеснение, побутнато още по-близо до спокойствието от един-два следобедни коктейла. Лейни имаше чувството, че май прекалява, но когато се срещаше със съседките, също жени на военни, при пощенските кутии или в магазина, те също заваляха и пипаха несигурно с омекнали пръсти. След това обаче Лейни се взе в ръце и изхвърли успокоителните в тоалетната. По пътя към стаята на Тими тя забелязва изкривените си отражения в бравите на вратите, по вазите и по рамките на снимките. Напълно ли е изчезнала независимата Лейни от Орландо?

Открива с облекчение Тими на бюрото му, с гръб към вратата — мило копие, както си въобразява, на работното място на Ричард в базата. Лейни се задържа на прага и се упреква наум, че си е помислила нещо лошо за това херувимче. Той е син на баща си, но е и бебчето на мама, умно дете с бесен апетит към живота, и тя има късмет, че го е родила.

— Чук-чук — казва.

Липсата на реакция предизвиква у нея усмивка. Тими е съсредоточен досущ като баща си. Лейни тръгва напред, босите й крака пристъпват безшумно по мокета, чувства се като ангел, дошъл да провери някой земен светец… А после стига до сина си и вижда, че върху бюрото лежи по гръб разпънат гущер. Още мърда, но коремчето му е разпорено и Тими ровичка вътре с ножа.