Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (35)

24

Забелязва се тъмно, подводно трепване — като тръпка в крака на спящо куче, и вълничка в средата на водата плисва цял фут нагоре. Плиска се и се разпространява в деликатни концентрични кръгове — и след това тихото бълбукане в лабораторията е заменено от стърженето на дрънчащ метал. Водата се раздвижва, когато четири петнайсетфутови вериги, всяка завинтена за един ъгъл на басейна, се опъват докрай и прорязват повърхността, цвърчи пяна и капе вода, и четирите са свързани с изплуващата от дълбините придобивка.

Разцепената вода, дъгите — отражения, сенките като криле на прилеп — Елайза не може да разбере какво вижда. Ето го, отражението на златни монети в очите, което за първи път видя в цистерната — слънцето и луната. Ъгълът се променя и светлините угасват. Тя вижда истинските очи на създанието. Те са сини. Не, зелени са. Кафяви. Не — сиви, червени, жълти, толкова много невъзможни оттенъци! Приближава се. Водата се подчинява на притежателя на тези очи, почти не помръдва. Носът му е едва загатнат, като на влечуго. Долната му челюст е многоставна, но стисната в благородна права линия. Приближава се. Създанието е изправено и вече не плува, а крачи. Това е подобието на Господ, за който Стрикланд намекваше: то върви като човек. Защо тогава Елайза има чувството, че е най-първичното създание, съществувало някога? Приближава се. Хриле от двете страни на шията му трепкат като пеперуди. Шията му е изнасилена от метален нашийник, към който са окачени и четирите вериги. Приближава се. Има телосложение на плувец с рамене, извити като стиснати юмруци, но с торс на балерина. Покрито е със ситни люспи, които блещукат като диаманти, гладки като коприна. Цялото му тяло е нашарено с хребети и улеи, които се вият в сложни, вихрещи се, симетрични шарки. Вече не се движи. На пет фута е. Дори водата, която се стича от тялото му, не издава нито звук.

Създанието мести поглед от яйцето към чистачката. Очите му блестят.

Елайза мъчително се връща в действителността, сърцето й прескача. Оставя обеленото яйце на парапета, грабва кесията с обяда и отскача зад червената линия. Държи се като в опасност и създанието реагира — привежда се, докато не остава да се вижда само гладкото теме на главата му. Очите му се впиват в нея за една обезпокоителна секунда, преди да се върнат на яйцето; от този ъгъл са сини. Съществото се плъзва наляво, сякаш очаква яйцето да повтори движението му.

Той не вярва на нищо, мисли си Елайза и след това установява с изненада, че съществото действително е мъжко. Личи си по движенията му, по прямотата на погледа му. На нямата Млък й хрумва нелепа мисъл — ако тя знае, че той е мъжки, той несъмнено е наясно, че тя е женска. Нарежда си да се държи нормално. Това същество май е първото човекоподобно, което се оказва по-безсилно и от нея. Тя му кима да продължава и да вземе яйцето.

Той напредва, колкото му позволяват веригите, спира на два фута от ръба. Елайза предполага, че червената линия е начертана на твърде надценено безопасно разстояние, но в този момент долната челюст на създанието се откача и навън се показва вторична мандибула като свит юмрук. Част от секундата по-късно яйцето е изчезнало, фарингеалната челюст се е прибрала и водата е спокойна, сякаш не се е случвало нищо подобно. Елайза не е имала време дори да възкликне — представя си как пръстите на Стрикланд се търкулват на пода.

Повърхността на басейна потръпва — милиард ситни като игли вълнички, които Елайза си превежда като наслада. Съществото я гледа с очи, толкова ярки, че изглеждат бели. Тя си поема внимателно дъх през смешната си, едночелюстна уста и си нарежда да не спира, да не спира, да не спира! Отново бърка с трепереща ръка в кесийката. Веригите издрънчават, когато създанието вдига рамо да се защити от онова, което би могло да се окаже оръжие. Явно е, според нея, какво е започнало да очаква от „Окам“.

Но Елайза просто вади още едно яйце — последното. Вдига го така, че съществото да го види, след това го чука в кокалчетата на другата си ръка и обелва част от черупката. Сега полека, внимателно — тя протяга ръка, яйцето е изправено в шепата й, щедрият й жест е досущ като на митична богиня. Съществото не й се доверява. Надига торс от водата и съска. Хрилете му се издуват — отправят предупреждение в кървавочервено. Елайза свежда глава да покаже покорство — и то не е просто преструвка. Тя чака. Челюстта на пленника щрака, но хрилете му се отпускат. Чистачката стиска устни и отново протяга ръка. Премества яйцето така, че вече го държи върху пръстите си, топка на подложка.

Елайза е извън обхвата на челюстта и, както се надява, ръката на създанието. Вдига другата си ръка, така че да е на едно ниво с яйцето. Не може да направи жеста за „яйце“ без да скрие самия предмет от поглед, така че вместо това използва буквите — Я-Й-Ц-Е. Пленникът не реагира. Тя пак прави същия знак — изпънати показалец и безименен пръст за Я, разтваряне и затваряне на изпънати кутре и безименен пръст за Й — и се чуди какво ли напомнят знаците на ученика й. Внимание? Стрела? Остен? Тя повдига яйцето, после повтаря буквите. Много й се иска той да разбере. В противен случай това същество, което сякаш се е материализирало направо от сънищата й, не може да навлезе пълноценно в реалността й. Яйцето, знаците. Яйце. Знаци. Яйце. Знаци.

Елайза започва да усеща болка, преди съществото най-сетне да реагира. Веднъж взело решение, то не показва колебание, плъзва се толкова близо до ръба, колкото веригите позволяват и вдига ръка от водата без плискане или звук. По протежение на китката му стърчат шипове като перки, а пръстите му са свързани с прозрачна ципа и увенчани със закривени нокти. Заради това дланта му изглежда огромна, а когато я размърдва, е трудно да си представиш друга цел на движението, освен да сграбчи плячката.

Пръстите на пленника се сгъват при второто кокалче. Палецът се свива върху светлите люспи на дланта заедно с безименния и кутрето. Ципата се сгъва като плисирана. Знакът е Я, макар и тромаво, но Елайза вярва, че това същество е свикнало с далеч по-грандиозни жестове: салта с цяло тяло в кипнали вълни; внезапни нападения, разгъване в пълен ръст под тропическо слънце. Елайза се чувства все едно самата тя е под вода. Съществото потапя хриле в басейна, сякаш да й напомни и на нея да диша. Разтваря длан след Я-то и пръстите му се разперват в колебливо ветрило. Елайза кима поощрително и повтаря, като сочи нагоре. Това се смята за правилно изпълнение, но съществото е новак. Трите му пръста се сгъват да докоснат възглавничката на дланта и той посочва с показалец право в учителката си. Завива й се свят. Гърдите й пулсират радостно, почти болезнено. Той я вижда. Не гледа през нея като хората в „Окам“ или покрай нея като жените в Балтимор. Това прекрасно същество, колкото и да е способно да нарани онези, които са го наранили първи, сочи нея и само нея!

Тя отпуска ръката, с която прави знаци, и пристъпва напред, а пурпурните й обувки безстрашно оказват неподчинение на червената линия. Съществото плува в очакване, очите му — сега сини — я следят така внимателно, че тя се чувства гола. Протяга яйцето над перваза, в рисковата зона, вече без да се бои от онова, случило се със Стрикланд. Съществото се надига, изчезнали са всички следи от предпазливост, хрилете му пърхат, гърдите се издуват, водата се оттича от великолепната шир на люспите му, подобни на скъпоценни камъни. Ето го, въплъщение на онова, за което полевите записи от джунглата само намекват — истинският звяр.

Елайза съжалява за дебелите нашийник и сбруя от стомана, притискащи врата и гърдите му, но после забелязва ужасното извращение на левия му хълбок. Четири метални болта затварят разрез, минаващ от долните ребра до коремния мускул. Кръв прокапва във водата като потъващи карамфили. Докато Елайза се мръщи на зловещата рана, съществото нанася удар със змийска бързина. Грабва яйцето — тя усеща само полъх от ципестите му пръсти и хладината на люспите — и се потапя, плувайки с главата надолу обратно към центъра на басейна. Тя свива празната си шепа. Трепери. Съществото се показва отново, на сто самотни мили разстояние, и плъзга нос по черупката на яйцето. Подхваща я с нокът, сякаш се чуди как човекът е успял да я обели.

Най-сетне напада яйцето с нокти и зъби. Парчетата черупка отразяват слабата светлина като счупено огледало. Елайза не успява да се сдържи — от дробовете й се изтръгва безмълвен смях. Ако изобщо има дъвчене, то е кратко и, когато съществото се обръща към нея, очите му монети блестят от мисълта, че тя е способна на чудеса. Никога не е ставала обект на подобен поглед. Направо й се вие свят от него, въпреки че пурпурните й токове са като заковани за пода.

Отгласите от джунглата замлъкват. Оглушително изпукване шибва лабораторията като свръхзвуков удар и съществото се гмурка, изчезва, без да вдигне дори вълничка. Елайза се стряска и си мисли, че са я разкрили, докато меко пляскане не й подсказва, че дългата магнетофонна лента е свършила и се върти приемната макара. Това не може да е добре за машината; някой ще дойде да я изключи или рестартира, така че чистачката трябва да се маха от Ф-1 и да е доволна от постигнатото — и наистина е! — дотам, че гърдите й сигурно утре ще са насинени от свирепото блъскане на сърцето.