Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (40)

29

Лейни отказва да пресмята колко често се връща на Фелс Пойнт. Прави го, когато животът й стане твърде тежък за влачене и си мисли дали да не го захвърли и да се метне след него, но нивото на водата е ниско заради липсата на дъжд и сигурно ще си счупи врата. И къде ще се озове тогава? В инвалидна количка, заседнала завинаги пред телевизора, да бута онази „Спрей ен Стийм“ докато вече не е в състояние да я понася и не стопи ризата на Ричард, дъската за гладене и самата себе си; докато не обедини всичко в пастелна на цвят локва, за почистването на която мъжът й ще трябва да викне професионалисти с пароструйка.

Лейни смята, че измъчваният от Тими гущер е бил късокрак гекон. Ако тя види такъв на верандата, сигурно ще грабне метлата и ще го избута в храстите. Но ако свари гадното влечуго в къщата? Навярно ще го смачка на каша. Опитва се да се самоубеди, че Тими е сторил нещо подобно. Но не е вярно. Повечето дечица се отнасят с любопитство към смъртта, но пък и изпитват срам, когато възрастните ги хванат да ръчкат трупове. Тими обаче я бе погледнал с раздразнение, точно като Ричард, когато го разпитва за работата. Наложи се да събере цялата си смелост и решителност, преди да настои синът й да пусне гадорията в тоалетната, да си измие ръцете и да слезе за закуска.

И след като той го направи, тя влезе в тоалетната да се увери, че гущерът няма да се изкатери обратно от чинията. След това отдели минутка да се възхити на отражението си в огледалото. Отупа пружиниращата си прическа. Поднови си червилото. Придърпа перлите си така, че най-големите да се сгушат в трапчинката на гърлото й. Ричард не я поглеждаше с интерес напоследък, но ако му се случеше, щеше ли да види тайната, която крие? Дори Тими, помисли си тя, бе стигал на крачка.

Именно след един от трансовете на пристанището Лейни се разходи по протежение на кея, преди да продължи на север покрай „Патерсън Парк“ и да излезе в източния край на „Балтимор стрийт“. Озова се смалена от високи сгради, плаваше между тях все едно в кану. Спря пред една от най-големите пред погледа й, черно-златиста цитадела в стил от двайсетте години. Въртящата врата не се спираше, а отвътре бълваше въздух с аромат на кожа и мастило.

Лейни смята сутрешната си новинарска рутина за интелектуална аеробика и по същата причина се осмели да мине през въртящата врата. Тя я изплю на шахматен под във фоайе, изградено, от както й се стори, твърд обсидиан. Частични гледки към по-високите етажи й предлагаха да надзърне отвътре в конструкция, напомняща автономен град. Работещите тук си имаха собствена поща, столова, колички за кафе, магазинчета, новинарски щандове, часовникарски работилници, отдел за охрана. Фоайето кръстосват модерни дами в елегантни дрехи и господа с куфарчета, придават си важност с изправени гърбове, все едно са глътнали бастуни.

В този самозадоволяващ се свят Ричард Стрикланд не съществуваше. Нямаше Тими или Тами Стрикланд. Нямаше и Лейни Стрикланд. Тя беше по-близо до онази жена, която остана в Орландо. Щеше й се да се наслади по-дълго на усещането, така че взе асансьора до малка пекарна, където позяпа витрините. Спря се на сладкиш, на който да се наслади сама, за разнообразие. Когато продавачът я погледна, каза:

— Лимонова масленка, моля.

Само дето той не гледаше нея. В същия момент и мъж, явно редовен посетител на пекарната, ако се съди по фамилиарността му, поръча:

— Дай насам една лимонова масленка, Джери!

Лейни се извини, а мъжът се засмя и й каза да действа, но тя настоя, че и бездруго не би могла да изяде сама цяла масленка, а той отвърна, че напротив, би трябвало да я хапне, Джери ги прави по-хубави от всички.

Мъжът флиртуваше, но не беше прекалено настъпателен, а освен това в този полусвят Лейни бе способна на всичко и когато той й направи комплимент за гласа, тя се престори, че е имунизирана срещу подобни ласкателства и го отхвърли със смях.

— Сериозно говоря! — отвърна новият й познат. — Имате силен, утешителен глас. Излъчвате спокойствие.

Под костюма й от спокойствие, сърцето й препускаше.

— Излъчване — съгласи се Лейни. — Дума, която всяка жена иска да чуе.

Мъжът изсумтя.

— Я кажете, за кого работите в тази дупка?

— О, за никого.

— Аха, значи съпругът ви…?

— Не, не е и съпругът ми.

Новият й познат щракна с пръсти.

— Сигурно сте от „Мери Кей“^[1]. Момичетата на горния етаж са се побъркали по това чудо.

— Съжалявам, аз просто влязох тук да… просто влязох.

— Така ли? Хей, може да прекалявам с прямотата, но случайно да си търсите работа? Аз съм от малка рекламна фирма на горния етаж и си търсим нова рецепционистка. Казвам се Бърни. Бърни Клей.

Бърни й подаде ръка. Лейни разбра, че животът й се е променил още преди да премести лимоновата масленка, за да се ръкуват. В течение на следващия час се представяше като Елейн, а не Лейни; качи се заедно с Бърни по лъскав ескалатор, последва го през чакалня с модерни червени столове и седна в кабинета му, покрай който минаваха дузини весели мъже и секретарки, и всички я гледаха. Не враждебно, но не и дружелюбно, сякаш се чудеха дали жената с кошера притежава нужните качества.

Лейни знае, че е сторила всичко това, но си спомня само откъслеци. Сигурна е например за бързите сметки наум относно графиците на децата и съпруга си, с които трябваше да се съобрази, преди да приеме предложението на Бърни за работа. Направо не вярва, че е способна на такъв решителен и самоуверен тон, с какъвто направи и насрещното си предложение за непълен работен ден.

Сега чува тропането на Тими, който рита масата и колебливото почукване на лъжицата на Тами в купичката й. Лейни завърта глава, за да види отражението си в стъклените вратички на шкафа с порцелана, като се чуди как изобщо са станали модерни прическите кошер. Секретарките в „Клайн и Сандърс“ носят по-къси прически и макар тя да работи там само от няколко дни, започва да си представя какво ли ще е и нейната коса да е оформена по такъв начин.