Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (49)

4

Спомените от годините му на преподаване в Уисконсин са все за щат, затрупан от сняг — ярката искреност на живота в Средния Запад е замацана от грозната черна киша на докладите, които е предавал на Лео Михалков, материализирал се зад снежни вихрушки в самурено палто и ушанка като Дед Мороз — Дядо Мраз — от мамините християнски приказки. Хофстетлър се опитва да задоволи Михалков с кражби на оборудване — електроскопи, йонизиращи камери, гайгер-мюлерови броячи. Но все не стига. Михалков го притиска и Хофстетлър, също като гъба, сипе признания за свръхсекретни жестокости. Американска програма, включваща заразяването на скалповете на малоумни дечица с трихофития, за да се изучават ефектите. Комари с денга, холера и жълта треска, изпращани срещу пацифисти затворници като част от ентомологична оръжейна програма. Една от последните новости е предложение да се подложат американски военни части на въздействието на нов хербициден диоксин с названието „Ейджънт Ориндж“. Всеки тестов резултат, който Хофстетлър предаваше на съветския агент, сам по себе си беше вирус, който вкисваше червата на иначе приятния му живот.

Той осъзнаваше с нарастваща мъка, че всеки, намиращ се достатъчно близко до него, може да стане бъдеща жертва на съветското изнудване. Нямаше избор или поне не виждаше такъв. Скъса с прекрасната жена, с която се срещаше и спря да ходи на коктейли на университета, макар те да го вдъхновяваха с дружелюбна интелектуалност. Прочисти къщата, дадена му от университета и премахна повечето мебели и всички леки вещи, изпразни чекмеджетата и килерите и прекара онази първа нощ, седнал по средата на чистия под, като си повтаряше „Я русский!“ — руснак съм — докато влажният сняг не полепна по прозорците и в мрака самият той не започна да си вярва.

Самоубийството беше единственият изход. Хофстетлър знаеше твърде много за приспивателните, за да разчита на тях да свършат работа. В Мадисън нямаше висока сграда, от която да скочи. С този руски акцент би привлякъл нежелано внимание, ако си купи оръжие. Така че си взе кутия остриета за бръснач „Жилет блу“ и ги нареди по ръба на ваната, но все едно с колко гореща вода я пълнеше, не успя да разтвори напълно предупрежденията на мама за „нечистая сила“ — демонския легион, в който попадаха всички самоубийци. Хофстетлър плака във ваната: гол, на средна възраст, оплешивяващ, с тестена кожа, слаботелесен, разтреперан като бебе. Леле, колко беше пропаднал. Много, ама наистина много!

Поканата да участва в екипа на авиокосмическия изследователски център „Окам“ за анализ на „новооткрита форма на живот“ спаси живота му. Това не беше хипербола. Днес бръсначите чакаха на ръба на ваната, на следващия ден бяха изхвърлени с боклука. Новините станаха по-добри. Михалков му достави вестта, че това ще е последната мисия, която искат от него. Ако свърши работата в „Окам“, ще го отведат у дома, обратно в Минск, право при родителите му, които не беше виждал от осемнайсет години.

Хофстетлър нямаше търпение да започне на новото място. Подписа всички бланки за опазване на тайната, които му попаднаха, и започна да чете частично редактираните, но дори и така изумителни телеграми от Вашингтон. Напусна преподавателското си място в колежа с помощта на старото извинение „лични проблеми“ и уреди квартира в Балтимор. Новооткрита форма на живот: терминът изпълваше студеното му съхнещо тяло с топли струи младежка надежда. Дълбоко в себе си той също откриваше наново живот — и поне веднъж нямаше да го използва да съсипе друго същество, а да го разбере.

И след това го видя. Не, това не беше правилната дума. Срещна го. Съществото гледаше към Хофстетлър през люка на цистерната и го разпозна по онзи ясен начин на хората и приматите. За секунди ученият остана лишен от научната броня, която си беше създал за двайсет години; срещу него не стоеше някаква риба мутант, върху която щяха да изпълняват експерименти, а по-скоро сродно същество, с което да бъдат споделяни мисли, впечатления и чувства. Разкритието беше освобождаващо именно по начин, от който Хофстетлър, наскоро решен да умре, имаше нужда. Всичко досега го бе подготвяло за този момент. Нищо не го бе подготвило за това.

Съществото представляваше противоречие и само по себе си, по анатомия и биологични свойства, съответстваше на историческите доказателства за девонския период. Хофстетлър започна да го нарича „Девонеца“ и за него от основен интерес беше изключителната му връзка с водата. В началото ученият теоретизираше, че Девонеца подчинява водата около себе си, но това беше твърде деспотично. Точно обратното: водата сякаш му сътрудничеше, отразяваше желанията на създанието чрез тласък и запенване или пълна неподвижност като пясък. Освен това неподвижната вода по принцип привличаше насекоми, но тези, които стигаха до вътрешността на Ф-1, оставаха очаровани от самия Девонец, стрелкаха се по впечатляващи траектории над главата му и нападаха Хофстетлър винаги, когато направеше привидно агресивно движение.

Умът му кипеше от невероятни хипотези, но той ги къташе егоистично, като ограничи първия си доклад от „Окам“ до лесни за обясняване факти. Девонеца, написа ученият, бил билатерално симетрично, амфибийно двукрако, което очевидно притежавало гръбнак, куха неврална тръба и затворена кръвоносна система, захранвана от сърце — четирикамерно като на хората или трикамерно като на амфибиите, Хофстетлър все още не знаел. Виждали се цепнатини на хриле, но също и движението на гръден кош върху васкуларизирани дробове. Това предполагало, че Девонеца е способен да съществува, поне до известна степен, и в двете геосфери. Неограничени били възможностите на научните среди да изучават субакватичното дишане, пишеше ученият пламенно.

Въодушевлението на Хофстетлър от „новооткритата форма на живот“ беше поредната му проява на наивност. „Окам“ не се интересуваше от разгадаването на първобитни загадки. Искаха онова, което и Лео Михалков — военни и космически приложения. За буквално една нощ ученият се принуди да усвои всевъзможни техники за забавяне, разстройваше настройки и подменяше части, като обявяваше оборудването за небезопасно и данните — за компрометирани, и беше готов на всичко, само и само да спечели повече време за изучаване на Девонеца. Това изискваше креативност и дързост, както и трета лична черта, която ученият бе допуснал да атрофира под натиска на Михалков: емпатия. Тя доведе и до специалните крушки, които беше инсталирал, за да наподобява естествената светлина, а също и полевите записи от Амазония.

Подобни усилия изискваха време, а Ричард Стрикланд го бе обърнал срещу вид, така застрашен като Девонеца. Академичните среди бяха пълни със съперници; Хофстетлър знаеше как да забележи острието, скрито зад протегнатата за ръкуване ръка. Стрикланд обаче беше различен вид съперник. Не криеше антипатията си към учените, ругаеше ги право в лицата така, че ги караше да заекват и да се изчервяват. Стрикланд обявяваше бавенето на учения за пълна глупост, каквато и беше. Ако искаш да изучиш придобивката, казваше по всевъзможни начини военният, не е нужно да го гъделичкаш под брадичката. Режеш го и гледаш как кърви.

На Хофстетлър инстинктивно му идеше да се свие от страх. Не можеше да си го позволи обаче, не и този път. Залозите бяха твърде високи — не само заради Девонеца, но и заради собствената му душа. Ф-1, каза си, беше сингулярността на неопитомена нова вселена и за да оцелее в нея, се налагаше да създаде трета личност. Не Дмитри. Не Боб. Герой, който би могъл да се изкупи, задето не е казвал нищо, докато невинните са падали жертви на експерименти за двете безсърдечни държави. За да успее, трябваше да изживее същия основен урок, който преподаваше на студентите си: вселените се образуват чрез сблъсъци с нарастваща степен на насилие и когато се появи нов хабитат, членовете на местните видове се бият за ресурсите му, често до смърт.