Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (26)

15

Предложението на Стрикланд за бонбон само добавя болестотворна сладост на отвратителната сцена. Елайза е изгубила апетита си за бонбони на възраст, когато повечето деца биха убили за тях. Присядат й дори сладките пайове, с които Джайлс я тъпче в „Дикси Дъгс“. Спомня си произхода на отвращението си, породен от страха от възрастните горгони, от глава до пети неразбираеми като Стрикланд. В очите на тези ранни попечители Елайза не беше инвалид; беше глупава и инатлива. Сиропиталището се наричаше сладко-сладко „Балтиморски дом за малки пътешественици“, но онези, които живееха там, му викаха съкратено Дома — иронично название предвид атрибутите, които в книжките с приказки неизменно се приписват на истинския дом. Безопасност. Сигурност. Уют. Радост. Люлки. Пясъчници. Прегръдки.

По-големите деца често се навъртаха из външните постройки, където се намираше оборудване, надписано с предишното име на Дома — „Училище за слабоумни и идиоти «Фенцлър»“. Елайза се озова там по времето, когато децата с досиета, до неотдавна обричали ги на определения като „монголоиди“, „побъркани“ или „дефектни“ бяха събрани под прикритието на термини от рода на „изостанали“, „бавноразвиващи“ или „откъснати“. За разлика от еврейското и католическо сиропиталища на същата улица, мисията на Дома беше да те опази жив, ако ще и на косъм, та когато те изритат на улицата на осемнайсет, да можеш да си намериш черна работа и да служиш на онези, които те превъзхождат.

Децата от Дома биха могли да се сдружат, точно както биха могли да го сторят и чистачите от „Окам“. Вместо това недостигът на храна и привързаност разпространяваха жестокостта като кашлица и всяко дете получаваше прякор според ключовите точки на миналото си. Получаваш присъда за Дома, понеже родителите ти са се озовали в приют за бедни? Значи си Бети Безхлебната. Родителите ти са мъртви? Ти си Гилбърт Гробарски. Имигрант ли си? Значи си Катя Комито или Харолд Хуна. Елайза така и не научи истинските имена на някои от децата до деня, когато ги изритаха навън.

Нейният собствен прякор беше Млък — макар че възпитателките в дома я познаваха под названието „Двайсет и две“. Номерата подреждаха всичко в неподредения свят на нежеланите деца и всяко дете си имаше такъв. Всяка дадена ти вещ е маркирана с твоя номер, което улеснява обвинението ти, когато нещо твое се появи където не му е мястото. Остракираните деца като Млък бяха без късмет. Враговете само трябваше да натикат одеялото й под палтото си, да го метнат отвън в калта и да гледат как възпитателите намират „22“ на етикета му и Млък си получава наказанието.

Наказания можеха да раздават всички възпитателки, но обичаше да ги изпълнява Матроната, лично. Не притежаваше Дома, но имаше само него. Още на три годинки Елайза се досети, че Матроната вижда непокорните отроци в Дома като отражение на нестабилния си ум и че да държи децата под контрол, за нея означава да запази разума си. Не й се получаваше. Тя се смееше достатъчно силно да разплаче най-малките, след това избухваше в разтърсващи ридания, които ги стряскаха още повече. Носеше гъвкава пръчка да бие по прасците и дланите, линия за бой по кокалчетата и бутилка рициново масло за насилствено преглъщане.

Но най-страшното беше, че Матроната винаги имаше в себе си и бонбони. Понеже до огромна степен зависеше от обратната връзка на издайници и предатели, тя ненавиждаше безмълвната Млък повече от всички други. Непоправимо малко чудовище, така я наричаше. Потайна, вечно мъти нещо, казваше за нея. А още по-лоши бяха противоположните дни, когато Матроната с нейната посивяла коса, вързана на две противни опашки, сгащваше Елайза в ъгъла да я пита дали иска да си играят на кукли. Ужасено, момиченцето изпълняваше ритуала на играта, докато Матроната я разпитваше дали някои лоши малки дечица не си напикават нощем леглата. Точно тогава се появяваха и бонбоните. Нямаше нищо лошо да й споделяш тайни, така казваше Матроната. Само посочи децата, за да мога да ги вкарам в ред. На Елайза това й приличаше на капан. И беше капан. Същият като на мистър Стрикланд с шумолящото целофаново пликче. По един или друг начин всички бонбони, до последния, бяха отровни.

Елайза порасна. Стана на дванайсет, тринайсет, четиринайсет. Сядаше самичка до машините за сода, встрани от другите момичета, и ги слушаше да си говорят как са пили алкохол; нейната чаша с вода имаше вкус на сапун. Слушаше разговорите за уроци по танци; на нея й се налагаше да си замразява ръцете върху купичката със сладолед, за да не заудря с юмруци. Чуваше ги да говорят за целувки. Едно момиче каза „Той ме кара да се чувствам някоя“ и Елайза умуваше върху това месеци наред. Какво ли беше да се чувстваш, все едно си някой? Внезапно да съществуваш не само в твоя свят, но и в нечий друг?

Едно от местата, до които проследяваше другите момичета, беше кино „Аркейд“. Никога не беше влизала в кино. Купи си билет и зачака да я помолят да напусне. Прекара пет минути в избор на място, сякаш това щеше да предопредели целия й живот по-нататък. Може и така да беше: филмът се оказа „Годинакът“ и макар че двамата с Джайлс щяха да се шегуват с него при повторенията по телевизията, за нея се превърна в религиозно преживяване, каквото никога не бе сполитало Елайза в църква. Ето едно място, където фантазията надвиваше реалния живот, където тъмнината пречеше да виждаш белезите и тишината беше не само приемлива, но и я налагаха въоръжени с фенерчета разпоредители. В течение на два часа и осем минути нямата Млък се чувстваше цяла.

Вторият й филм се наричаше „Пощальонът винаги звъни два пъти“ и представляваше плътска, трескава смес от секс и насилие — нихилизъм, за който дори не се споменаваше в библиотеката в Дома. Елайза не беше подготвена за него нито от казаното от възрастните, нито от клюките на връстничките й. Втората световна война беше свършила наскоро и улиците на Балтимор гъмжаха от гладко избръснати войници. На път за дома тя ги гледаше по различен начин, а те, мислеше си, на свой ред гледаха по-различно на нея. Връзките й обаче бяха провал. Младежите нямаха търпение за флирт, провеждан с пръсти.

По нейна собствена преценка, за последните си три години в Дома Елайза бе успяла да се прокрадне в „Аркейд“ грубо сто и петдесет пъти. Това се случи преди киното да западне; преди мазилката да започне да се сипе от тавана и отчаяният мистър Арзъниън да мине на режим от денонощни прожекции. Така получи своето образование Млък — тук беше истинското й училище. Кари Грант и Ингрид Бергман се бореха да дишат един в друг в „Небезизвестните“. Оливия де Хавиланд се изплъзваше от лудите жени в „Змийската яма“. Монтгомъри Клифт се скиташе през воали от прахоляк в „Червена река“. В крайна сметка Елайза бе заловена от разпоредител, докато се вмъкваше на „Извинете, грешен номер“, но тогава вече нямаше значение. Оставаха й две седмици до деня, който Домът водеше за неин осемнайсети рожден ден. Тогава я изритаха оттам и я принудиха да си търси място за живеене и начин да се изхранва. Беше ужасена, но и вдъхновена. Щеше сама да си купува билети и от нея зависеше да намери хора, с които да се прегръща или от които да бяга, или просто да се скита сред тях.

Матроната проведе инструктажа на сбогуване с Елайза, докато пушеше и крачеше по дължината на кабинета си, вбесена от оцеляването на момичето. Местна дамска благотворителна група снабдяваше дипломиращите се от Дома с едномесечна равностойност на възможен наем и куфар, пълен с дрехи втора ръка. Елайза беше облякла любимата си рокля, бутилковозелена, с джобове на полата. Нуждаеше се само от шал, с който да скрие белезите си. Добави го към въздългия списък, който си водеше наум: Да си купя шал.

— До Коледа ще си курва — закле се Матроната.

Елайза потрепери, възхитена, че заплахата не я изплаши. Че защо да я плаши? Беше изгледала достатъчно холивудски филми да знае, че всички проститутки имат златни сърца и рано или късно Кларк Гейбъл, Клайв Брук или Лесли Хауърд забелязват добрите им души. Навярно тази представа беше причината, отвела я по-късно същия ден не до женското общежитие, а до любимото й място в света — кино „Аркейд“. Не можеше да си позволи да гледа „Жана д’Арк“ с Ингрид Бергман, но отчаяно копнееше да потъне сред обещаните от плаката „хиляди статисти“ — точно като в по-големия Балтимор, от който Млък вече беше част, само че безопасно застопорени на екрана.

С толкова неприсъща за нея дързост извади четирийсет цента от чантичката си, че сведе глава и така забеляза зле разположената бележка: „Стая под наем — справки вътре“. Изобщо не изпита съмнение. Няколко седмици по-късно и на един наем от загуба на жилището, Елайза видя обява за длъжността на чистачка в авиокосмическия изследователски център „Окам“. Написа писмо, получи час за среща и прекара утрото на интервюто си в гладене на бутилковозелената рокля и изучаване на автобусното разписание. Един час преди планираното потегляне настъпи катастрофа: плисна дъжд като сребърна стена, а Млък не притежаваше чадър. Паникьоса се, преглътна с последни сили сълзите си и осъзна, че от втория апартамент в „Аркейд“ се чува трополене. Не се беше срещала с мъжа, който живееше там — макар че той винаги си беше вкъщи, ерген и самотник. Елайза вече нямаше причина да се пази. Почука на вратата му.

Очакваше набит, космат, небръснат и ухилен съсед, но господинът, който й отвори, имаше аристократично излъчване, беше издокаран като конте със сако, пуловер, елече и риза; клонеше към петдесетте, но очите му блестяха иззад очилата. Примигна и разсеяно докосна плешивата си глава, сякаш беше забравил да си сложи шапка. След това забеляза притеснението й и се усмихна мило:

— О, здравейте! На кого дължа удоволствието?

Елайза докосна извинително шията си, след това направи знака за „чадър“ — съвсем интуитивен беше. Само няколко секунди продължи изненадата на съседа й от това, че е няма.

— Чадър? Разбира се, влез, скъпа, а аз ще го извадя от ей онази купчина като Ескалибур от камъка!

Мъжът се шмугна в апартамента си. Елайза се поколеба. Никога не бе влизала в дом, който да не е част от Дома — наведе се напред и видя барокови, мрачни мебели, окичени със сърдити котки.

— Разбира се, ти си новата наемателка. Колко негостоприемно от моя страна да не те посетя по-рано с традиционната чиния бисквитки. Боя се, че единственото ми извинение е крайният срок, който ме е приковал на бюрото.

Въпросното бюро изобщо не приличаше на такова. Беше плот от маса, закачен под удобен за промяна ъгъл. Явно мъжът се изявяваше като някакъв вид творец и сърцето на Елайза се сви. В средата на плота бе закрепена полузавършена рисунка на жена от раменете нагоре, фокусът падаше върху бухналата й коса с къдрици. Под нея беше нарисуван рекламен девиз: „Никога повече матова коса без обем!“.

— Моля те, не обръщай внимание на лошите ми обноски и си казвай, ако имаш нужда от нещо, макар да препоръчвам да си вземеш собствен чадър. Забелязвам, че държиш разписанието на автобусите — да знаеш, че спирката е по-далеч от идеалното разстояние пеша. Както без съмнение си забелязала, при „Аркейд Апартмънтс“ много неща са далеч от идеалното. Но — carpe diem и всякакви подобни работи. Вярвам, че се справяш успешно?

Съседът спря преравянето на платната си и погледна към Елайза за отговор. Тя го очакваше — когато хората започнат да говорят, имат навика да забравят за недъга на нарочения от тях за събеседник. Този човек обаче се усмихна и тънките му кафяви мустачки щръкнаха като разперени ръце.

— Да знаеш, винаги съм искал да науча езика на знаците. Каква прекрасна възможност ми даваш!

Притеснените сълзи, които Елайза таеше от седмици, бяха готови да бликнат в благодарствен порой, но тя ги преглътна с усилие; нямаше време да си преправя грима. Още по-трудно й стана да не се разплаче в следващите няколко минути, понеже съседът — Джайлс Гъндерсън според величественото му самопредставяне — намери чадъра, но реши да я закара с колата си и отказа да приеме възраженията й в жестомимична форма. По пътя я развличаше с разкази как на английски думата janitor — „чистач“ — идвала от името на Янус — бог на входовете и изходите, и прекъсна урока едва когато охрана от „Окам“ констатира, че в списъка им липсва името „Джайлс“. При все проливния дъжд, пазачът даде знак на Елайза да слезе от колата.

— „На где щеш хващай, прав ти път оттук! С обувка стара те замерям за късмет!“ — подвикна след нея Джайлс. — Алфред, лорд Тенисън^[1]!

Обувка — повтори си нямата Млък, без да откъсва поглед от грозните си, дарени обувки на токове, които разплискваха водата по окъпания от дъжд тротоар. Ако получа тази работа, ще си купя хубав чифт обувки.