Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (129)

33

Елайза потъва. Юмрукът на Посейдон я грабва, търкаля я напред-назад, както крокодил върти плячката си. Тя два пъти се е изтласквала на повърхността само за да зърне Балтимор — нейната родна суша — да се смалява до мижаво блещукане. Простреляна е и не може да рита с крака, и потъва за последен път. Там долу е тъмно. Няма въздух. Има само налягане като десетки ръце, които се притискат към плътта й, за да затворят раната. Въпреки това кръвта се лее, разтваря се във водата — алена панделка в замяна на оръфания халат, който стихията е отнесла отдавна.

Елайза разтваря устни и оставя студената вода да се влее в нея.

От чернотата се издига той. Прилича й на пасаж бляскави рибки, преди люспите му да се разкрият като всяка една от милионите точици светлина. Той носи със себе си същинско подводно слънце и в сиянието Елайза го наблюдава как се движи по невъобразим начин. Той не се намира във водата, а по-скоро е част от нея, крачи гордо през пластовете й все едно е на тротоар — страхотен номер, още повече че после се бунтува срещу гравитацията и прави пирует като цвете, понесено от вятъра. С перфектна прецизност пресреща Елайза с целувка по главата. Прегръща я и я обвива в пашкула на подводното си слънце. Широките му длани се плъзгат по гърба й, обхващат голите й рамене и се гмуркат между гърдите й. След това той се отдръпва леко, за да я подкрепя, все едно тя е дете на колело, което тепърва започва да се учи.

Елайза примигва, клепачите й отмятат встрани фунтове вода. Дупката в гърдите й е изчезнала. Изненадата е, че изобщо не е изненадана — изпитва само леко, приятно въодушевление. Вдига поглед и заварва създанието да плува от дясната й страна, държи се само за ръката й. Елайза осъзнава какво се подготвя да стори то. Клати глава, но косата й плава като водорасли. Тя не е готова. Вдига свободната си ръка да изрази с жест колебанията си, но човешкият й крайник се движи прекалено бавно през водата. Създанието я пуска и тя пада, пада, пада, макар че е трудно да се каже накъде се носи в толкова тъмна бездна. Може би всъщност се издига, издига, издига… Подритва с крака. Прекрасните сребърни обувки на Джулия се превъртат покрай нея като екзотични риби. Вече не й трябват.

Той отново изплува от дълбините. Двамата стоят един срещу друг в празнотата на водния стълб, нови и голи, океанът е техният рай. Хрилете му се разтварят и свиват. И Елайза диша. Не разбира как — а и не я е грижа — защото водният въздух е чудесен! Има вкус на захар и ягоди, изпълва я с прилив на енергия, какъвто никога не е изпитвала. Не успява да се сдържи и се разсмива. От устата й бликват мехурчета и създанието игриво ги плясва. Елайза посяга, милва меките му хриле. Вярва, че може да го гледа до безкрай.

И защо ли да не може? В нея нещо е започнало да се раздува. Това са органите, осъзнава, които караха Матроната — вероятно единственият човек, който знае истината — да я нарича „чудовище“. Елайза не изпитва омраза към възпитателката си — наясно е, че тук долу омразата е безцелна. Тук, долу, прегръщаш враговете си, докато не се превърнат в твои приятели. Тук, долу, търсиш начин не да се слееш в едно цяло, а да станеш всички създания наведнъж и да си едновременно и Господ, и Хамос, и всички етапи помежду им. Промяната в нея не е само умствена. Тя е физическа, промяна на кожа и мускули. Да, пришествието на Елайза е настъпило. Цяла е. Съвършена.

Пресяга се към него. Към себе си. Няма разлика. Вече разбира как е възможно това. Прегръща го, той я прегръща, те се прегръщат и светът е мрак, светът е светлина, светът е грозота, светът е красота, и болка, и скръб, безвремие и същевременно вечност.