Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (65)

20

Всички познават момичето от приемната и всички са заети. Но днес спират работата си, за да я гледат как минава — нетрепващата й усмивка е зловеща, а заученото завъртане на задничето й е заменено от толкова леки крачки, че полите на роклята й едва се полюляват. Лейни стига до секретарката на Бърни с такъв вид, че тя — като добре трениран войник — веднага преминава в защита:

— Не е тук!

Лейни по цял ден слага препятствия на пътя на клиентите; знае и как да ги избягва. Кривва около секретарката, хваща бравата на вратата на шефа й и я отваря рязко.

Бърни Клей се е изтегнал в коженото си кресло с крака на бюрото, кръстосани в глезените, с коктейл в едната ръка и лице, разкривено от смях. На дивана са се настанили копи-шефът и главният рекламен агент и се кискат над сходни напитки. Твърде късно, но длъжна по протокол, секретарката звънва на Бърни да каже, че влиза Елейн Стрикланд. Усмивката на мистър Клей избледнява до озадачаване. Той посочва с чаша другите присъстващи.

— На това му се вика работна среща, Елейн.

Тя ще припадне, ще бъде уволнена, толкова е глупава, какво си е мислила?

— Мистър Гъндерсън… ви чака.

Бърни присвива очи, все едно му говори на китайски.

— Хубаво. Ама аз съм във важна среща!

Копи-шефът изсумтява. Лейни поглежда към дивана. И двамата господа се хилят. Студена струйка пот се хлъзва по гърба й, въпреки че същевременно гневът й към тези господа кипва — просто си седят тук, полупияни са и смятат, че така им се полага. Тя се вкопчва в решителността си. Ако ще пада, нека поне е от сериозна височина. Така че не мръдва от мястото си.

— Той чака вече час.

Бърни залюлява стола си до по-изправено положение. През ръба на чашата му се излива алкохол и протича на килима. Не е негов проблем, мисли си Лейни: някой чистач, поредният нископлатен работник, ще коленичи да изтърка петното. Бърни въздъхва към гостите си и кимва по посока на секретарката, сякаш иска да каже: „Оставете ме да се оправя с това“. Гостите стават, закопчават си саката, но не си дават труда да скрият колегиалните си усмивки, докато гледат приятелчето си да сблъсква рога с твърдоглава женка. На излизане копи-шефът смига на Лейни. Рекламният агент се долепва толкова близо до нея, та тя е сигурна, че ще чуе — ако не усети — препускащото й сърце.

— Знам, че ти предложих работа на пълен работен ден — казва Бърни, — но нека не се самозабравяме. Върши си работата, Елейн. А аз ще си върша моята. Ще дойда и ще взема мистър Гъндерсън, когато съм готов. Надявам се да успея преди края на работното време, но ще видим.

— Той е мил човек. — Лейни презира треперенето в гласа си. — Чака две седмици да уговори час…

— Нали точно това ти обяснявам. Всъщност не знаеш какви ги приказваш, а? Всички, които минават през тази врата, си имат история. Ти нямаш ли? Нека ти разкажа нещо за милия мистър Гъндерсън. Едно време работеше тук. Преди да го арестуват за неморално поведение. Изненада! Така че, когато нахълташ тук, а в кабинета ми има други хора, и кажеш „мистър Гъндерсън“, те ще си припомнят това. И няма да ми улесниш живота. Аз съм единственият в града, който е склонен да работи с твоя мистър Гъндерсън. Правя го от добро сърце. Нека ти кажа и още нещо. Работата му? Безполезна е. Да, несъмнено рисува чудесно. Но старомодно. Не се продава. Преди две седмици ми донесе грамадна червена гадост и аз го накарах да я преработи в зелено. Направих го, понеже не ми стиска да му кажа истината. Свършен е в този бизнес. Поне по моя начин ще получи някакво обезщетение. Така че, Елейн, кой сега е милият човек?

Лейни вече не е сигурна. Бърни въздиша доволно, изправя се, прегръща я и я насочва към вратата, където я инструктира, толерантно, трябва да признае тя, да каже на мистър Гъндерсън, че мистър Клей има спешен случай и нека той да остави картината си. Така коравосърдечните хора от счетоводството могат да му съобщят лошата новина по-късно. Лейни се чувства като дете. Кима — добро момиче — а принудената й усмивка криви лицето й по начин, който свързва с дома, с масата за вечеря и преструвката, че всичко е наред.

Когато се връща в приемната, Джайлс се надига, оправя си сакото и тръгва към нея, размахвайки папката си. Лейни се намърдва зад бюрото си, както войникът се пъха в окоп и избира от инвентара си извинителен тон и съответния сценарий, който върви в комплект с него. Мистър Клей е зает да се оправя с непредвидени обстоятелства. Не знам. Вината е моя. Ужасно съжалявам. Не искате ли да оставите произведението си при мен? Ще се погрижа мистър Клей да го види. Тя се чуди дали и Ричард се чувства така, дали това е усещането, когато сърцето ти се превръща на камък с всяка изречена дума. Джайлс разбива този камък, като започва да разкопчава папката си без възражения, приема наглата й лъжа не защото вярва в нея, а защото не иска да я разстройва повече. Забрави какво е казал Бърни за неморалното поведение. Джайлс Гъндерсън е най-милият човек, когото Лейни е срещала някога.

— Спрете!

Звучи като нейния глас. Такова впечатление създава — устните й усещат експлозивния изблик на въздух. Но как би могъл такъв непослушен звук да бъде издаден от жена, заслепена от парата на „Спрей ен Стийм“, притискана от прическа кошер и оглушавана от постоянното чукане на дъската на леглото срещу стена? Въпреки това гласът продължава, надвиква досадния телефон и окашлянията на най-новите пришълци в чакалнята, така че тя — поне този път — трябва да приоритизира човек, който не е приоритет на никого.

— Те не я искат — казва Лейни.

— Те… — Джайлс си намества очилата. — Моля?

— Нямат намерение да ви кажат. Но не искат картината. Така и няма да я купят.

— Но тя е… Те поискаха зелено и…

— Ако я оставите при мен, ще получите само обезщетение за отказ. Но нищо повече.

— Но тя е по-зелена от всичко на света, по-зелено от това не е възможно!

— Аз обаче не смятам, че е редно.

— Мис Стрикланд? — Джайлс примигва прекалено начесто. — Мисис Стрикланд, исках да кажа…

— Заслужавате по-добра съдба. Заслужавате хора, които ви ценят. Заслужавате да отидете някъде, където да се гордеете с това, което сте!

Гласът, осъзнава Лейни, изглежда отделен от нея, понеже говори не само на Джайлс Гъндерсън — но и на Елейн Стрикланд. Тя заслужава нещо по-добро; заслужава да бъде ценена, да живее на място, където гордостта не е екзотичен дар. И отново младата съпруга и застаряващият господин стават едно и също, маркирани като деформирани от хора, които не заемат по-високо положение, че да отправят такива обвинения. „Клайн и Сандърс“ е началото, но е само това — едно начало.

Джайлс се тутка с папийонката си и се взира в ъгъла на помещението за някакъв знак, но Лейни продължава да кима, все по-усърдно и по-усърдно, като го подканва да стори правилното, да излезе от приемната. Той издишва с леко потреперване и се взира в папката си. След това вдишва рязко и вдига очи към мисис Стрикланд, погледът му е замъглен от сълзи, а мустаците — разтреперани от храбра усмивка. Подава й папката. Не картината — цялата папка.

— За теб е, скъпа моя!

Тя не може да приеме. Разбира се, че не може. Но ръката на Джайлс трепери точно както беше треперил гласът й — той приравнява импулсивния й героизъм със своя, моли я да поеме тежкия товар на живота му от ръцете му. Лейни взима папката и намества пръсти във вдлъбнатините, оформени от пръстите му в течение на годините допир до меката червена кожа. Вижда как се мести сянката на Джайлс, докато той отстъпва, но не вдига очи. Ще му бъде само по-трудно, така смята, освен това тя търси къде да остави папката, така че, натежала от значение, да не се продъни през трите етажа на сградата.