Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (68)

23

Зелда вижда Елайза да излиза от кабинета на г-н Стрикланд. Има куп възможни причини. Може би военният, с тази негова превързана ръка, е направил някаква бъркотия. Или в графика на Елайза е имало бележка от Флеминг да почисти обикновено забраненото помещение. Но кога в историята на работата си в „Окам“ те двете са получавали специално нареждане от Флеминг и не са го споделяли — или поне не са гадаели заедно за значението му? А Елайза не й е споменала нищо. Споделяла ли е изобщо нещо напоследък? Когато Зелда й разказа случка с Брустър, тя не зададе въпроси. А когато се опитва да я разпита какво не е наред, Елайза се преструва, че не чува. Всяко вирене на носа е сръчкване в ребрата на по-възрастната чистачка досущ като с остена на Стрикланд. Тя трупа синини. Дори у дома стене от болка. Брустър е забелязал, а когато той забележи, значи сигналите ти са като проклети сигнални ракети.

— Заради Елайза е — признала му е тя.

— Приятелката ти на работа?

— Тя просто се отнася с мен… Ох, не знам.

— Като с прислужница? — сопва се Брустър.

Той пък! Хване ли го човек някъде другаде, освен пред телевизора, все е остър като джобно ножче. Прекалено остър за Зелда; човек не подхранва приятелство толкова време, за да го зареже ей така, като листенце от цвете по вятъра. В действие е някаква външна сила и тя несъмнено се корени във Ф-1. Откакто Стрикланд за малко да хване Елайза вътре, Зелда я е виждала поне два пъти да бута количката си в тази посока. Дава й всевъзможни шансове да сподели подробности, от въпроса с отворен край „Видя ли нещо интересно тази вечер?“ до многозначителното „Чудя се какво става във Ф-1“. Елайза не разкрива нищо. Дори не свива рамене. А това е не само нетипично за нея, но и грубо, та колежката й започва да се чуди дали да не последва съвета на Брустър — да прояви себеуважение и да й обърне гръб.

Нима наистина е толкова важно да не загуби приятелството на Елайза? Зелда смята, че няма да е проблем да се сближи и с други жени от гробарската смяна. Още няколко цигари, изпушени на товарната рампа, някоя шегичка за сметка на Елайза и хоп — тя вече ще е в течение на целия им вътрешен живот. Ще боли, но работата си е работа, а „Окам“, напомня си тя, е само една част от живота й. Тя си има семейство. Лели и чичовци, и всевъзможните им отроци, да не споменаваме отсеченото семейно дърво на Брустър с трима полубратовчеди, трети братовчеди и разни дърпачи на сополи, които така и не знае къде са. Тя има и съседи, част от които познава от петнайсет години и някои ще избухнат в радостни възгласи, когато пристигне на готварските им сбирки. Има си и църква, която е хем семейство, хем съседи, там всички могат да вдигат шум, там се прегръщат и плачат, и там миряните винаги ще я подкрепят, винаги ще я обичат.

Ето ти го: доказателството, че Зелда не се нуждае от Елайза.

Само че тя иска Елайза. Запънала се е като тийнейджърка, на която й е забранено да се среща с приятелката си. Само дето не е младо момиче. Тя е важната, не Брустър, не семейството й, не църквата й — никой от тях няма право на дума, ако гордостта й бъде настъпена прекалено силно. Ако иска да даде още една възможност на приятелка, която си е изчерпала вторите шансове, ще го направи и туйто. Пък и се знае, че всяка жена полудява, когато има замесен мъж — мъжете също, и те се побъркват — и това е нейната работна теория: Елайза Еспозито си има афера. Ако Ф-1 е мястото за срещи, значи тогава трябва да е д-р Хофстетлър, нали? Онзи човек, който беше толкова мил с тях? Който толкова често работи до късно? И не носи сватбена халка?

Зелда не й се сърди. Ха, та тя дори се съблазнява да й изкаже поздравленията си; Елайза не е била с мъж, откакто двете се познават. Вярно, такава връзка може да й донесе уволнение, но е вярно и че ако номерът мине, двамата с Хофстетлър пак могат да напуснат заедно „Окам“. Представяте ли си? Елайза — омъжена за доктор!

Днес обаче, след като вижда колежката си бързешком да излиза от кабинета на Стрикланд, Зелда не е толкова сигурна. Без съмнение Стрикланд също има карта за Ф-1. Ами ако е посмял да й посегне? Ах, този отвратителният тип с ръждивото му поздравчи, който, като се замисли човек, добре си позяпа краката на Елайза, когато бяха в кабинета му… Е, тя е умна, но няма никакъв опит, когато се стигне до мъже. А ако Зелда някога е срещала човек, способен да се възползва от жена като нея, това е мистър Стрикланд.

Метална скованост се завинтва в челюстта на Зелда, в юмруците и краката й, всички части, които могат да докарат неприятности на една нищожна чистачка на място като „Окам“. Тя прави избор. Достатъчно е само да прескочи две стаи, складови помещения, които и бездруго не се цапат, за да проследи Елайза в течение на финалния половин час от нощната смяна. Зелда се чувства като гаднярка. По-зле, детективският й труд не носи никакви конкретни плодове. Нито униформата на Елайза, нито прическата й изглеждат в безредие от физическа среща. Нещо обаче се е случило в кабинета на Стрикланд; момичето три поредни пъти не успява да окачи бърсалката за прах на куката на количката си.

Звъни звънецът за смяна. Чистачите се събират в съблекалнята. Зелда не сваля очи от Елайза и бърза да се преоблече, за да перфорира картата си точно зад нея. Едва когато излизат отвън, под топлото оранжево сияние на раната на изгрева, на автобусната спирка, до колене във вдигащия се от чакъла прахоляк, Зелда се помолва наум, сграбчва стреснатата Елайза за ръкава и я издърпва до кофата за боклук, където подплашва цяла орда катерици. Очите на колежката й — зачервени и уморени от късния час — преливат от предпазливост.

— Знам, миличка, знам. Не искаш да говориш с мен. Не искаш изобщо да говорим. Тогава недей. Само ме слушай. Преди автобусът да дойде, само слушай!

Елайза се опитва да й се измъкне, но Зелда използва хитър финт — благодарение на размера и силата си издърпва колежката си встрани, така че бедрото й удря кофата за боклук. Получава в отговор яростен порой знаци и прекрасно схваща смисъла на намеците и жестовете. То не са увъртания, оправдания, възражения… Същественото е, че сред тях няма нито едно извинение. То би било признание, че Елайза е направила нещо грешно.

Зелда поставя и двете си ръце върху дланите на приятелката си, улавя ги като пърхащи гълъби и ги събира в гнездото на гърдите си.

— Не споделяш нищо, което си струва времето ми и двете го знаем…

Елайза спира да се съпротивлява, но все така стиска решително зъби. Изражението й не е зловещо, просто е сурово, все едно е вдигнала стена пред тайна, твърде голяма за издаване. Зелда издишва.

— Не съм ли се опитвала винаги да проумея какво те притеснява? От първия ден, в който дойде? Помня онзи плакат, който Флеминг окачи в съблекалнята, когато ти постъпи на работа. Снимка на някаква хубавица като Мерилин Монро с моп, а стрелките сочеха тъкмо извивките й. „Ръце, които искат да помогнат. Крака, готови да пробягат допълнително разстояние.“ Помниш ли? Помниш ли колко се смяхме? Тогава станахме приятелки. Понеже ти беше толкова млада и тъй срамежлива, а аз исках да ти помогна. Все още желая същото!

Челото на Елайза се сбръчква в двоумение. Стряска я тропота на чакъла — половин дузината работници се размърдват и започват да ровят за автобусните си жетони. Това означава, че автобусът вече се вижда. Зелда не може да удържи приятелката си още дълго. Стиска ръцете на Елайза колкото се може по-здраво в клетката на собствените си длани — деликатните гълъбови крилца направо хрущят под пръстите й.

— Ако си загазила, не се бой. Не се плаши. На свой гръб съм виждала какви ли не неприятности. А ако е мъж…

Елайза стрелва очи към лицето на Зелда. Тя кима, опитва се да я окуражи, но приятелката й вече се дърпа, а сумтенето и съскането на автобуса не допускат да ги пренебрегваш. Зелда изведнъж гледа през пелена, през фолиото на сълзите, които презира; в тях са събрани накуп всички емоции, които не желае да показва, когато се опитва да демонстрира сила. Елайза се откъсва от хватката й, но Зелда я вика. Приятелката й спира и се обръща. По-възрастната чистачка обърсва очи с опакото на дланта си.

— Не мога да продължавам все така, скъпа — стене тя. — Имам си собствени проблеми. Собствен живот. Нали знаеш, съвсем скоро ще напусна това място и ще започна собствен бизнес. И винаги съм си представяла, че идваш с мен. Но трябва да знам — дали просто чистим заедно? Когато свалим униформите, оставаме ли си приятелки?

Подуващото се слънце изважда наяве пламнали очертания на сълзите, които, в съвършен синхрон с тези на Зелда, потичат по бузите на Елайза. Лицето й се изкривява, сякаш тя иска да заговори, но стиска юмруци — нейният начин да прехапе език — и успява само да поклати глава, преди да хукне към автобуса. Зелда се извръща, нарочно се зазяпва в слънцето и избърсва мокрото си лице с трепереща ръка, и така и не я сваля — прикритие срещу блясъка, мъката и самотата; всичко накуп.