Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (62)

17

От Вашингтон идва вест придобивката да бъде приспана, накълцана като пържола и разпратена на проби по лаборатории из страната. Хофстетлър разполага с една седмица да приключи изследванията си. Стрикланд се обляга в креслото в кабинета си и се старае да се усмихва. Мисията е почти завършена. След края й го очаква по-добър живот. Би следвало да използва тази седмица да се отпусне. Да си потърси хоби. Да се върне там, където беше преди Амазония. Може би дори да посети доктора, за който Лейни продължава да му опява, да си прегледа пръстите. Зачерква тази идея. Само като ги погледне и се сеща за всичката гнилоч от джунглата. По-добре да ги крие под превръзките, само още малко.

Така че се прибира у дома рано. Ще изненада Тими и Тами с присъствието си, когато си дойдат. Странното е, че Лейни я няма. Той седи пред телевизора и чака. Получава се точно обратното на планираното. Чака и дъвче обезболяващи. Какъв е смисълът? Същото можеше да прави и на работа. В късния следобед жена му най-сетне си идва. Към този момент Ричард вече не знае на кой свят е. Хапчетата размазват подробностите, докато станат неразбираеми също като високочестотните заповеди на генерал Хойт: „●●●●● ●●●● ●●●●●●●●“. Стрикланд не вижда покупки в ръцете на Лейни. И роклята, която носи, също не му се струва позната. Тя очевидно се стряска да го види, след това се разсмива и казва, че утре щяла да се връща в магазина, понеже си е забравила тефтерчето.

Стрикланд е професионален наблюдател. Може да познае кой учен е левак и какъв цвят чорапи е носил Флеминг миналата сряда. Лейни дърдори прекомерно и той е наясно, че това е най-издайническият знак на всеки лъжец. Мисли си за Елайза Еспозито, за утешителното й мълчание. Тя никога не го лъже. Няма силата да го стори, нито стремежа. Лейни крие нещо. Афера ли? Ричард се надява да не е. За нейно добро, но и за негово — понеже може много да загази, когато се разправи с любовниците.

Той потиска чувствата си за през нощта. На следващата сутрин, след като децата хващат автобуса, целува Лейни за довиждане над горещата дъска за гладене и подкарва тъндърбърда към съседната пресечка. Паркира под гигантски дъб. Не е предпочитаното от него прикритие. Клоните са спаружени от липсата на дъжд. Но ще свърши работа. Изпил е четирите си хапчета на закуска, но повече няма да вземе. Има нужда да държи наблюдателните си способности наточени. Гаси двигателя. Мълчаливо се моли Лейни да не излезе на улицата пред него. Това е техният брак. Техният живот. Моля те, остани си у дома, чисти кухнята, разопаковай кашоните, занимавай се с нещо…

Петнайсет минути по-късно тя изниква на съседната пешеходна пътека, внезапно приключила с ютията. Стрикланд се гърчи от срам. Обещал й е, че неговата съпруга няма да има нужда да се вози в градски транспорт. Изтегля срама от ума си с въображаеми клещи. И двамата са давали обещания, нали? И той е човекът, нахлузил сватбената халка отново, само за да се подуе пръстът му около нея. Бори се близо минута, докато запали тъндърбърда, след това потегля и се прокрадва на една пряка разстояние зад съпругата си. Чака със запален двигател, докато дойде автобусът, а после тя се качва и той бръмчи подире й.

Автобусът сваля пътници пред плод-зеленчука. Лейни не е сред тях. Стрикланд си напомня, че добрата разузнавателна практика изисква да държиш ума си отворен. Може жена му да не харесва цените в този магазин. Когато автобусът напълно излиза от централната търговска зона, без да свали Лейни, умът на Стрикланд рязко се затваря. Ако съпругата му има някакви специални задачи за днес, разполагала е с цяла сутрин да му спомене за тях. Каквото и да прави, прави го зад гърба му. Той стиска волана толкова силно, че усеща изпукване в един от контузените си пръсти. Сигурно някой от големите черни шевове се е откъснал от гниещата плът.

И изведнъж колата умира. Няма драматична сцена на смъртно легло. Тъндърбърдът просто кашля вяло за последно и ето че Стрикланд кара по инерция. Минава на неутрално положение и се опитва да запали отново, но на мотора не му е останал и грам дъх. Автобусът се юрва в движението с шум като стенещото от болка чудовище и войникът не може да предприеме нищо по въпроса. С мъка прибира колата до бордюра през дим от двигател, много по-гъст от парата от ютията на Лейни. Единственото свободно място е пред пожарен кран. Да му се не види! Той забива скоростния лост на паркиране. Яростно излиза от колата. Втренчва се в булеварда. Колите свистят като стършели. Хората щъкат като хлебарки. Целият град е едно отровно гнездо!

Стрикланд ритва вратата на колата. Остава вдлъбнатина. Пръстите на крака му вият от болка и той подскача в кръг, като реди неспирно всичките си ругатни, слети в цялостен, вулгарен шедьовър. Накрая се спира с лице към улицата. И там забелязва нажежена до бяло огнена топка. Под нея има гигантски блюда от течен огън и гладки колела от лава. Главата му пулсира от излишната светлина. Налага се да засенчи очи, за да разбере какво гледа. Слънцето цвърчи по въртяща се емблема със земно кълбо, прозорци от пода до тавана и безконечните хромирани лайстни на представителство на „Кадилак“.

Стрикланд не си спомня как е пресякъл улицата. Но тръгва из паркинга — под гирлянди от плющящи флагчета. Покрай истинска палма. Взира се във фарове с гневно изражение, породено от V-образната решетка. Прокарва пръсти по чеширските усмивки на предните брони със стотиците им хлъзгави зъбчета. Спира пред една от колите. Залепва длани до нажежения капак. Струва му се въплъщение на силата и пъргавината. Дори увредените му пръсти се чувстват вдъхновени. Стрикланд се навежда над капака и вдишва дълбоко. Харесва му мирисът на нагорещен метал — като на пистолет, с когото току-що е стреляно.

— „Кадилак Купе де Вил“. Най-перфектната машина, създавана някога от човечеството!

Към Ричард се е присъединил търговец. Впечатление правят оредяващата му коса, ожуленото от бръснача лице, набръчканата шия. Допълнителните подробности се топят на прекомерно яркото слънце. Продавачът е напълно автоматизиран, металик като колите, които продава. Плъзга се по протежение на кадито, все едно и той се движи на обути в гуми колела, а ръбовете на панталона и ръкавите на сакото му са остри като опашни плавници. Погалва капака, а часовникът и бутонелите му са ярки като хрома.

— Четиритактов, с искрово запалване, осемцилиндров V-образен двигател. Скоростна кутия с четири скорости. От нула до шейсет ускорява за десет цяло и седем. Засечен на сто и деветнайсет по прав участък. Върви като новичка доларова банкнота, в комплект с радио на къси и дълги вълни. Качете цялата Лондонска филхармония на задната седалка. Луксозен интериор. Бяла кожа. Това тук е президентският апартамент. Не са седалки, ами дивани. Дейвънпортове. Ситита. Климатикът го бива да ви държи питието студено, но и топли достатъчно, че да е гушната на жегаво малката ви женичка.

Малката му женичка ли? Тя се клатушка нататък по пътя кой знае накъде. Оставила го е със задача в „Окам“, която е почти приключена. Независимо дали гони Лейни или самичък ще излезе от този отвратителен град, на Стрикланд ще му трябват колела да заменят незаконно паркираната бракма от другата страна на улицата. Металният човек е по-силен от него. Има ли смисъл да се бори? Възразява, само защото така се прави в автомобилните представителства, но опитът му е жалък.

— Просто разглеждах.

— Ами тогава разгледай този тук, приятел! От върха до опашката, от тук до там: осемнайсет и половина фута дължина. Това са два баскетболни стълба, единият качен върху втория. Мислиш ли, че можеш да вкараш толкова висока топка? Погледни и ширината. Ще запълни цяла лента, нали? Виж колко ниско е приклекнал, като лъв. Две цяло и три тона, толкова тежи. Изкараш ли този красавец оттук, ставаш господар на пътя, ясно и просто. Хидравлични прозорци. Хидравлични спирачки. Хидравличен волан. Хидравлични седалки. Навсякъде хидравлика. Цялата кола — изтъкана от мощ!

Това звучи добре. Такова нещо заслужава всеки американски мъж. Мощта означава уважение. Уважение от жената, от децата, от колегите, които не познават нищо по-лошо от това да ти се развали возилото на улицата. А Ричард не е такъв. Само се нуждае от начин да каже на всички да му се разкарат от пътя. Започва да се чувства по-добре. Не просто по-добре, а добре, за първи път от известно време. Смогва да събере сили за още едно възражение, макар че всеки добър търговец ще усети капитулацията в гласа му, а този тук е най-добрият на света.

— Не съм сигурен за зеления цвят — заявява Стрикланд.

От паркинга е видно, че кадилаци се произвеждат в толкова разцветки, колкото имат и обувките на Елайза Еспозито. Сиво като звезден прах. Розово като захарен памук. Червено като малина. Черно като петрол. Този тук е зелен, но не утешителното зелено на бонбоните, които Стрикланд яде. По-копринено е, зеленото на същество, което би трябвало да е умряло преди векове, ала го гледаме през застояла вода, докато плава на дъното на реката.

— Зелено ли? — обижда се продавачът. — О, не. Не, сър! Не бих ви продал зелена кола! Това, приятелю мой, е цвят „джунглово листо“.

Нещо в Стрикланд се пречупва. Продавачът му е показал пътя. Мощ: притежавал я е като Бог на джунглата. Все още я притежава. Сеща се за един от дърдорещите пастори на Лейни. Какво било първото показно на силата на Господ? Да назове нещата. Богът на джунглата също може да ги назовава. Те се превръщат в онова, което той желае от тях. Зеленото става джунглово листо. Деуш Бранкя — придобивката. Лейни Стрикланд — просто едно нищо.

Ричард се навежда да надникне в колата. След малко ще седи в нея. Но му е приятно да се закача сам със себе си. Таблото за управление има стотици циферблати и потенциометри. Като Ф-1, събрана в една предна седалка е. Стрикланд си представя как свива пръсти около него, колко лесно ще се избърше кръвта от откъснатите му пръсти от бялата кожа. Продавачът е пристъпил зад гърба му. Шепне като любовник. Цветът е специално издание. Дванайсет пласта ръчно полирана боя. Четирима от всеки пет най-успели мъже в Америка карат кадита. Забрави за ракетите, които всички изстрелват в космоса. „Спутник“ е нищо в сравнение с „Де Вил“.

— В този бизнес съм и аз — въпреки че сделката е кажи-речи подписана, Стрикланд изпитва желание да впечатли търговеца.

— Така ли? Искате ли да влезете в колата?

— Национална отбрана. Нови инициативи. Космически изследвания.

— Направо изумително. Можете да нагласяте седалката — ето, вижте сам…

— Космически апарати. Ракети. Чудеса от бъдещето.

— Бъдещето. Направо чудесно. Изглеждате като човек, който натам се е упътил.

Стрикланд си поема дълбоко дъх през носа. Не само е тръгнал към бъдещето. Той е самото бъдеще. Или поне ще бъде, щом успее да завърши задачата си на Бог от джунглата, придобивката ритне кофата, а семейните му въпроси бъдат решени и хапчетата вече не са му необходими. Той и колата му ще се слеят в едно — човек и метал, досущ като търговеца. Заварени на фабричния конвейер на бъдещето. Бъдеще, в което световните джунгли — и всички твари в тях — са модернизирани от бетон и стомана. Място, лишено от природната лудост. Място на прекъснати линии, улично осветление, светофари. Място, където кадилаци точно като този, също като него, могат да карат свободно — завинаги.