Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (119)

23

Вината е на дъжда. Водата е сигурно два инча дълбока и го всмуква към канала. Шиба по предното стъкло със замайващи вълни, заради които Стрикланд не преценява добре завоя. Киното изскача пред очите му, хилядите му прожектори са размазани като разтекла се жълта боя. Той завърта волана, за да влезе в задната уличка, разчита на рекламирания хидравличен волан, но е твърде късно. Размазаната задница затруднява и най-простите маневри и кадилакът — любимият му, зелен като джунглата „Кадилак Купе де Вил“, две цяло и три тона и осемнайсет и половина фута дължина кралско великолепие, способен да ускори от нула до шейсет за десет цяло и седем секунди, с радио на къси и дълги вълни, новичък като току-що отпечатан долар — се забива в стената на киното.

Стрикланд насила си проправя път навън. Опитва се да затвори вратата по силата на навика, но не е свикнал с липсващите два пръста. Изобщо не улучва ръба и разцепва дъжда с ръка. Оглежда катастрофата. Предницата е смазана, задницата също. Американската мечта е разбита и от двата края. Няма значение. Той вече е Богът на джунглата, маймунките му раздират глупавия човешки череп. Джапа през дълбоките до глезен локви. Някакъв тип с написано на баджа му име се втурва към него откъм касата и ръкомаха в потрес от разбитите тухли, пръснати по тротоара.

В джунглата този тип е само бръмчаща carapana^[1]. Стрикланд замахва с беретата и му троши носа. Бликва струя кръв и дъждът я размазва по тротоара. Военният отминава гърчещото се тяло, дебне под просмуканата с вода светлина на лампите на входа. Най-сетне забелязва търсеното, отзад в уличката. Ниша — врата към апартаментите на горния етаж. Елайза, безгласното му видение, неговата надежда за бъдещето, негова предателка и плячка. Кадилакът е блокирал цялата уличка. Налага се да се покатери през смачкания капак. Раздвоеният като змийски език двигател бълва пара и Стрикланд се спира в струята й. Горещината на Амазония, прокажена тръпка, топлият гърч на кобрата, вихреният кипеж на пираните, всичко това го оглозгва до белите му, чисти, остри и ефикасни кости.

Какво е онова, което вижда в другия край на уличката под примигващата лампа? Бял бус с откъсната предна броня, а на него надпис „Милисънт Лоундри“. Стрикланд прекрачва изгарящата пара и се хили, оставил милионите твърди стрелички на дъжда да отскачат от черепа му.