Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (113)

17

Две позвънявания: това е сигналът, който Хофстетлър чака от полунощ, понеже няма начин да познае колко точен ще бъде Михалков в определянето на „петък“. При все това, когато в ранния следобед телефонът звънва, ученият все едно е нападнат от пантера. Вирва ръце и крака да се защити и в гърлото му се надига истеричен писък. Първото позвъняване се проточва безумно дълго — достатъчно дълго Хофстетлър да си помисли, че се обажда мистър Флеминг, заподозрял нещо в неявяването му на работа в този последен ден, или пък Стрикланд, който иска да му съобщи, че е отгатнал всички подробности около отвличането.

Второто позвъняване обаче е кратко, прекъснато от другата страна и то отеква в голите стени, празните шкафове, стоманената рамка на леглото и чиниите. Последни стенания, надява се Хофстетлър, на самотен живот. Би трябвало да е замаян. Но вместо това е парализиран. Не може да преглътне. Налага се да се застави да диша. Всичко върви по план. Всяка подробност е точна. Хлабавата дъска е залепена здраво. Паспортът и парите му издуват вътрешния джоб на сакото. Единственият му куфар е опакован и чака до вратата.

Звъни за такси посредством запомнените номера и се връща на кухненския стол, където е прекарал последните четиринайсет часа. Още четиринайсет и ще бъде в Минск, където може да започне с новата си професия: задачата по забравянето. Дали чистачката е отвела Девонеца до реката? Или е умрял в нейните ръце? В големите бели преспи в Минск ученият ще може да зарови подобни въпроси завинаги и може би да се отърси от ужасното предчувствие, че ако същество като Девонеца умре, цялата планета Земя ще бъде обречена.

Бибипка такси. Хофстетлър си поема дълбоко дъх, изправя се и чака омекналите си крака да се стегнат. Мигът е мъчителен — но и неизбежен. Топли сълзи изпълват очите му. Пазил съм се далеч от досега ви, мисли си той, и много съжалявам. Студентите, към които е изпитвал топлота, приятелите, които почти е имал, жените, които биха го ощастливили. Орбитите им са се докоснали — но не се е случило нищо. В цялото време и пространство няма нищо по-тъжно.

Хофстетлър си взима куфара и чадъра и излиза навън. Таксито чака — жълто петно под сребърната стена на пороя. Грозен ден от всяка гледна точка, но ученият е поразен от красотата навред, където и да погледне. Това е Америка: сбогува се с нея. Довиждане на зелените пъпки, които се прозяват по скелетите на клонестите дървета. Довиждане на ярките пластмасови детски играчки, застинали по моравите в очакване на пролетта. Довиждане на кучетата и котките, които го зяпат от прозорците, доказателство за междувидовата симбиоза. Довиждане на къщите с дебели стени, уютни светещи телевизори, топъл смях. Хофстетлър вдига ръка да изтрие сълзите си, но те са се смесили с дъжда.

Този шофьор го е возил и преди — ако се качи в колата му, ще наруши собствените си правила — но това е последното му пътуване, така че защо не? Хофстетлър му казва накъде да кара и след това се взира през прозореца, бърше изпотеното стъкло, понеже не желае да пропусне нито една гледка. Американските автомобили също ще му липсват — с наперените си форми, дръзки духове и пъстри корпуси. Довиждане и на онзи голям зелен „Кадилак Купе де Вил“ спрял от другата страна на улицата — разкошна машина, нищо че задният й край е посмачкан.