Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (1)

1

Ричард Стрикланд чете писмото с инструкции на генерал Хойт. Намира се на единайсет хиляди фута височина. Двумоторният самолет се тресе от удари със силата на боксьорски ъперкът. Последен етап на полета от Орландо до Каракас, до Богота и до Пихуайал, в граничната чупка между Перу, Колумбия и Бразилия. Писмото е съвсем кратко и част от думите са поправени с черен химикал. В него, с насечения ритъм на армейска поезия, е предадена легендата за един бог от джунглата. Бразилците го наричат Деуш Бранкя^[2]. Хойт иска Стрикланд да придружи наетите от него ловци. Да им помогне да пленят тази твар, каквато и да е тя, и после да я докара в Америка.

Стрикланд изгаря от нетърпение да приключи задачата. Това ще бъде последната му мисия за генерал Хойт. Сигурен е. Извършеното в Корея по заповед на генерала го е направило зависим от Хойт през последните дванайсет години. Форма на изнудване, такава е тяхната връзка, и Стрикланд иска да се освободи от нея. Ще изпълни тази задача, най-важната досега, и ще разполага с разменна монета, с която да се избави от Хойт. След това ще се върне в Орландо, при Лейни и децата, Тими и Тами. Ще бъде истински съпруг и баща — нещо, което мръсната служба при Хойт не му е позволявала. Ще бъде изцяло нов човек. Най-сетне свободен!

Съсредоточава се пак върху писмото. Разглежда го през безчувствената призма на военното си мислене. Горките южноамерикански шибаняци! Бедността им не се дължи на нескопосаните им умения в селското стопанство. Разбира се, че не. Просто Богът с хрилете е недоволен от преклонението им към джунглата. Писмото е на петна, понеже в двумоторника тече. Стрикланд го бърше в панталона си. Армията на САЩ, пише там, вярва, че Деуш Бранкя притежава възможности за многостранна военна употреба. Задачата на Ричард е да се грижи за „интересите на САЩ“ и да поддържа отряда, както се изразява Хойт, „мотивиран“. Стрикланд знае от първа ръка какво разбира генералът под мотивиране.

Мисли за Лейни! Или — предвид онова, което сигурно ще се наложи да извършиш — по-добре не мисли изобщо за нея.

Португалските ругатни на пилота са оправдани. Приземяването е ужасно. Пистата е най-обикновена просека в гъстата джунгла. Стрикланд слиза с олюляване от самолета само за да открие, че горещината е видима с просто око, като плаващо петно е. От един пикап му маха колумбиец с тениска на „Бруклин Доджърс“ и хавайски шорти. Момиченце в каросерията на пикапа замерва главата на Стрикланд с банан, а той е твърде замаян от полета, за да реагира. Колумбиецът го закарва до селцето — три улички накръст, пълни със скърцащи каруци с дървени колела и босоноги деца с изпъкнали коремчета. Стрикланд обикаля магазините и пазарува на автопилот: запалка, лосион против комари, найлонови торбички с цип, пудра за крака. Плъзга своите песос по плотове, които ронят сълзи от влага.

Понеже е изчел цял разговорник в самолета, пита:

— Você viu Deus Brânquia?^[3]

Търговците се кикотят и размахват разперени пръсти от двете страни на шиите си. Стрикланд няма никаква шибана идея какво означава това. Тукашните хора му миришат на кисело и на метал, като току-що заклан добитък. Тръгва по топящ се под обувките асфалтов път и съзира един бодлив плъх, който се гърчи в лепкавата черна каша. Умира, и то бавно. Костите му ще лъснат, преди да е потънал напълно в катрана. Това е най-хубавото шосе, което Стрикланд ще види през следващата година и половина.