Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (109)

13

Ръката я боли от повтаряне на знака за „болница“. Но Джайлс не иска да отиде в спешното и Елайза прекрасно разбира защо. Докторите познават раните от нокти от пръв поглед и съществува цяла процедура за справяне с дивите животни — ще последва посещение при мистър Арзъниън и претърсване на „Аркейд Апартмънтс“, за да са сигурни властите, че обитателите не приютяват опасен звяр. А двамата с Джайлс действително приютяват такъв и знаят отлично какво правят местните власти с опасните зверове — отнемат ги от неспособните да се грижат за тях господари и ги приспиват.

Така че Елайза отстъпва пред настояването на художника и обработва раната любителски — с йод и стерилни превръзки. Той се шегува постоянно — неговият начин да даде да се разбере, че не е разстроен — но не е успял да успокои особено съседката си. Една от котките му е била изядена. Кой знае каква инфекция ще тръгне от раната. Джайлс е стар и не е в цветущо здраве. Ако нещо му се случи, вината ще е нейна — нейна и на сърцето, което не може да удържи. Нейното сърце следователно е диво животно — второто живо същество, на което предстои затвор, ако екип на Контрол над дивите животни почука на вратата.

Елайза наблюдава Джайлс и се грижи той да погълне и супата, и водата, която му е наляла, когато и двамата чуват плискане от ваната. Споглеждат се. Още отначало са забелязали способността на създанието да влиза и излиза от водата, без да издаде и звук, а това означава, че ги предупреждава преднамерено за ставането си. Джайлс стиска лъжицата си с все сили и сърцето на Елайза се къса. Всички се променят — и не към добро.

На човека-риба му е нужна цяла минута, за да излезе от банята. Крачи бавно, с наведено към пода лице, хрилете му са сгънати в поза на подчинение, смъртоносните нокти са скрити зад бедрата му. Покритият му с перки гръб е превит миролюбиво и той притиска рамо към стената, сякаш е прикован към една от бетонните колони на Стрикланд. Елайза е сигурна, че през безкрайно дългия си живот създанието никога не е изпитвало разкаяние и стои с протегнати ръце, готова да приеме извинението му, макар и да не е склонна да се примири със своето собствено.

Съществото се бои да я погледне и се промъква покрай нея, като трепери толкова силно, че люспите му падат и се сипят по пода, където блестят ярко като съзвездията от лампи по тавана на киното. Пристъпва през стаята като някой от пребитите слуги на Хамос и навежда още глава, докато тя не се изравнява със седналия до масата Джайлс. Художникът поклаща своята и протяга ръце.

— Моля те! Не си сторил нищо лошо, момче.

Създанието изважда ръце иззад гърба си и ги протяга бавно, докато ноктите му, сега скрити наполовина в пръстите, не докосват превръзката на художника. Той поглежда Елайза, тя отвръща на погледа му, споделя и объркването, и надеждата му. Гостът им вдига ръката на Джайлс от масата нежно, все едно е бебе, и я намества под сведеното си лице. При все плахото му държание, позата е обезпокоителна: има вид, сякаш се кани да изяде пострадалия крайник; прилича на сгълчано дете, което е принудено да довърши вечерята си насила.

Но следва не тъй свирепа и далеч по-странна постъпка. Създанието облизва ранената ръка. Езикът му, по-дълъг и по-плосък от този на човек, се стрелва между двойните челюсти и близва превръзката. Джайлс мърда устни, но е твърде стреснат, за да каже нещо на глас. Елайза не е по-добре подготвена — и едничка буква не се оформя в отпуснатите й ръце. Съществото леко върти ръката на художника и намокря целия бинт, докато той не залепва за кожата, докато съсирената кръв не се втечнява и не е изблизана до капка. Накрая отпуска лъсналата превръзка в скута на Джайлс, навежда се полека и — като целувка на раздяла — близва темето му.

Ритуалът внезапно приключва. Старецът примигва срещу създанието.

— Благодаря?

То не реагира. На Елайза й се струва, че е прекалено засрамено да помръдне. Но денят е бил тежък за същество, чиято единствена утеха е във водата — хрилете и гърдите му започват да се издуват и да треперят. Елайза иска да измие ръката на Джайлс, да сложи отново йод и да я превърже в стерилни бинтове, но не може да понесе мисълта да обиди създанието. Тя се приближава и полага длан на сведения му гръб, нежно го побутва към банята. То й позволява да го отведе, но върви заднешком и не изпуска от очи художника. Движи се толкова тромаво, че на Елайза й се налага да го издърпа за ръка през вратата и рамото му разлюлява освежителите за въздух, които приличат на дръвчета.

Тя го настанява във ваната. Лампите са изключени и гостът й потапя лице под повърхността, но светлината в очите му продължава да грее. Елайза се навежда да сипе сол във водата, но усеща, че той я наблюдава. Цял живот е усещала мъжете на улицата и в автобуса да следят движенията й. Сега е различно. Възбуждащо е. Когато посяга във ваната да разбърка солта, очите им се срещат, макар и за миг, и в този миг тя разчита в тях и благодарност, и почуда. Идеята е потресаваща. Тя го изумява. Как е възможно, когато той е най-изумителното нещо, живяло някога?

Приключва с разбъркването. Дланта й е до лицето му. Дели ги съвсем малко разстояние, така че тя просто допира длан до бузата на госта си. Гладка е. Елайза се обзалага, че учените никога не са забелязали това, за да го запишат при всичките си данни. Те са описвали само зъби, нокти, шипове. А сега тя милва създанието, дланта й се плъзга по шията и рамото му. Във водата температурата му се изравнява с тази на въздуха и може би затова тя не долавя плъзгането на ръката му по нейната, докато не достига до меката, по-синкава плът от вътрешната страна на лакътя й. Люспите на дланта му са като кинжалите на лилипути, които игриво боцкат кожата й, а ноктите му се забиват, но не толкова силно, че да пуснат кръв, и напредват към бицепса й, като оставят бели драскотини след себе си.

След като е превързала раната на Джайлс, Елайза се е преоблякла в тънка като тюл риза, още от времената на Дома, и когато създанието плъзва ръка от рамото й към гърдата, памукът незабавно се намокря, като по магия. Първо едната гърда, сетне и другата натежават в плен на ризата, прилепнала към кожата й. Елайза се чувства гола под дланта на доскорошния пленник, долавя всяко потреперване на пресекващия си дъх — задавен, но не защото е в ход нещо злонамерено. Гостът й е винаги гол пред нея и е крайно време, струва й се, да се присъедини към него в това естествено състояние.

Стаята се озарява изотдолу. „Историята на Рут“, мисли си Елайза, в киното започва поредната прожекция. Но не се чува музика. Всъщност сияе създанието: неговото тяло озарява водата в розово, като фламинго и петунии, като причудливите и различни фауна и флора от свят, който чистачката познава само от полевите записи: квак-квак, чук-почук, куру-куру, съ-ъъъ-ъъъ. Извива гръб и отпуска пълната си тежест в длан, достатъчно широка да обхване цялата й гръд.

Някъде далеч оттук Джайлс изсъсква от болка. Елайза осъзнава, че е затворила очи; отваря ги. Открива, че неусетно се е преместила. Превита е над ваната, така че косата й се е натопила във водата. Иска й се да продължи, да се катурне напред и да се удави, както се е давила многократно в сънищата си, но Джайлс е ранен и вината е нейна и трябва да се погрижи за тази рана отново, особено след като беше облизана. С огромно усилие изправя гръб. Създанието плъзва длан по корема й и се потапя във водата без плисък или дори звук.

Елайза загръща мократа си риза с хавлиения халат, преди да премине в дневната. Не отива обаче при Джайлс. Подминава го, пресича целия апартамент и стига до кухненския прозорец. Обляга чело на него. Притиска и длан към стъклото. Зрението й се размазва, но не защото плаче. На прозореца има вода, залепнала е на малки топчици по стъклото, пързаля се на мокри поточета надолу. Да, възможно е в крайна сметка и да се е разплакала…

Вали.