Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (28)

17

Антонио е първият, стигнал до столовата, който пита дали всичко е наред. Кривогледите му очи поставят въпроса едновременно и на двете чистачки, но Зелда знае чудесно, че на нея й се налага да отговори. Толкова време е минало, а никой от групата не си е дал труда да научи дори азбуката на езика на глухонемите. Това ужасно я натоварва. Не иска да носи главната отговорност за нищо — нито тук, нито у дома, никъде. Прекалено тежко е. Само й виж ръцете — треперят! Прикрива ги, като се обръща към автомата и оглежда строгите геометрични форми на сандвичите и нарязаните плодове, като че ли това е най-важното за предстоящата им в три през нощта вечеря.

Дуейн пристига втори, беззъб като саламандър и също толкова лигав. Йоланда компенсира плахостта и на двамата, понеже нахлува като циклон и се развиква как й се сторило, че някой стреля като в тир, не може да работи така, не може да се съсредоточи и бла-бла-бла… Зелда оставя погледа си да се рее и накрая съзира пред себе си единствено лъскавите преградки на автомата, всяка една като мъничка вратичка към „Алиса в страната на чудесата“. Ако успее да се смали достатъчно, като нищо ще изпълзи през някоя и ще си обере крушите от това място.

Наместо това е принудена да преразказва кървавия изблик във Ф-1 до безкрай. Старае се да прояви симпатия към мистър Стрикланд. Следващия път, когато отиде в мъжката тоалетна, дали ще успее изобщо да си разкопчае ципа? Зелда има чувството, че по-лесно ще счупи лед с гола ръка, отколкото да му съчувства. Не вярва този човек да няма представа как би се почувствала чернокожа жена, натикана в ъгъла от бял, въоръжен с остен за говеда. Вдига поглед и забелязва Лусил — албиносовата й белота я скрива на фона на стената на столовата.

— Виж, дори Лусил е разстроена — пищи Йоланда. — Que pasa?^[1]

Зелда се обръща. Избягвала го е нарочно. Точно в момента не иска да поглежда Елайза. Обича извънредно много кльощавото девойче, но не може да отърси увереността си, че случилото се е по нейна вина. Че тя е онази, настояла да изпълнят съмнителното нареждане на главния шеф да влязат във Ф-1, което ги е злепоставило пред Стрикланд. Зелда не може да се отърси и от мисълта, че тази вечер Елайза нарочно се е задържала пред Ф-1 и това ги е поставило на възможно най-лошото място, когато започна стрелбата.

Нямата се е свила в стола си, все едно Зелда не й дава да диша. Кара я да се чувства ужасно, но след това си казва да престане. Елайза е добър човек, обаче не схваща сериозността на положението. Как би могла? Ако нещо се оплеска в „Окам“, няма да обвинят за това бялата жена. Дявол го взел, Елайза преспокойно прибира намерените из лабораториите монети, все едно е нищо работа. Ами ако се окаже капан? Бялото момиче никога не би се сетило за такъв вариант. Ами ако някой учен оставя парите, за да изпробва нощните чистачи и когато те изчезнат, а Флеминг узнае, познай чия шия ще отиде на касапската маса?

Елайза живее в свят, който сама си е измислила. Личи си по обувките. Зелда си представя, че приятелката й живее в подобие на ония диорами, които е виждала в музея — съвършени малки кралства, вярно, чупливи, но не и ако вървиш внимателно. Светът на приятелката й обаче не е такъв. Тя не може да включи телевизора, без да види чернокожи да маршируват и да размахват плакати в натежалия от гняв въздух. Когато се натъкне на подобни новини, Брустър сменя канала и дълбоко в себе си Зелда е благодарна, въпреки че подобно поведение показва безгръбначност. Случи ли се някъде в САЩ някаква расистка щуротия, на следващия ден пред часовника с перфокартите всички я гледат зверски. Навред в страната хора като Дейвид Флеминг си търсят причини да уволняват жени като Зелда Фулър.

Каква друга работа би могла да намери? Живее в стария Западен Балтимор от рождението си и кварталът не се е подобрил особено оттогава насам. Днес е просто по-претъпкан, по-сегрегиран. Зелда схваща концепцията за блокбастинг^[2] и бягството на белите, но не й пука. Мечтае за предградията. Може да вкуси въздуха, сироп от бор и мармалад, да го усети как отмива токсините на „Окам“ от тялото й. Няма да работи в базата, когато заживее там — твърде е далеч. Ще притежава собствена фирма за почистване. Стотици пъти е разказвала на Елайза как ще я вземе при себе си, ще наеме и други умни момичета, ще им плаща, както никой мъж не би сторил. Още чака приятелката й да я вземе на сериозно. Което не се случва и е трудно да я вини. Как би могла Зелда да изкара достатъчно пари, ако Брустър работи само когато му скимне? Коя банка би дала заем за ново предприятие на чернокожа?

Зелда си представя столовата като рай за закачките и великодушието на белите през деня, но нощем е празна и звучна като пещера. Откъм съседния коридор отекват и се приближават стъпки. Флеминг е, а всяко едно от повишенията му личи по неотвратимите му крачки. Зелда поглежда към Елайза, нейната най-добра приятелка и потенциална унищожителка, и е сигурна, че мечтите й за измъкване от Западен Балтимор и от „Окам“ са готови да паднат като кръвта от електродите на остена на Стрикланд.