Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (61)

16

Страхът отново връхлита Джайлс като птеродактил, стрелнал се от небесата. „Окам“ е местният Бермудски триъгълник на Балтимор и той е чувал какви ли не слухове, повечето от които завършват с подозрителна смърт или изчезването на храбрия разузнавач. Призлява му. Онова, което Елайза намеква, с много надскача способностите на двама бедняци, живеещи над рушащо се кино. Човекът-риба от халюцинацията й сигурно е нещастник, роден с физически деформации — и тя иска да го освободи?

Елайза е добър човек, но жизненият й опит е ужасяващо ограничен; неспособна е да оцени колко дълбоко протичат проломите на Червения страх в Америка. Най-разнообразни нежелани хора рискуват живота и прехраната си ежедневно, а един хомосексуален художник? Ами че това е толкова нежелан човек, че повече от това няма накъде! Не, той няма време за тези глупости. Има среща с Бърни и реклама, над която се е трудил като роб.

Джайлс се обръща, наясно, че с този жест наранява Елайза. Наранява и себе си — до точката, в която му е трудно да напъха преправеното си платно в кожената папка. Заглежда се в стената, преди да заговори — страхлива тактика, която пречи на немия събеседник да го прекъсне.

— Когато бях малък, в Херинг Рън опъна шатри един карнавал. Имаха специален експонат — цяла шатра, пълна с всевъзможни странности на природата. Сред тях и русалка. Знам, понеже платих пет цента да я видя. Сериозно съкровище за момче в онези дни, уверявам те. И знаеш ли какво представляваше тази русалка? Мъртва беше, това едно на ръка. Но и рисунките на гологърди хубавици нямаха нищо общо с мумифицираното чудовище в стъклената витрина. Представляваше маймунски гръден кош и глава, зашити към рибешка опашка. Знам го. Всеки можеше да го види. Години наред си повтарях, че е русалка, понеже бях платил пари да я видя, нали? Исках да вярвам. Хората като теб и мен имат нужда от повече вяра от другите, нали? Да, но какво беше русалката на сурова дневна светлина? Наистина какво? Креативна таксидермия. Това е то животът, Елайза. Съшити една за друга части, лишени от смисъл, от които ние, в изпълнените си с нужда умове, създаваме такива митове, каквито ни устройват. Разбираш ли ме?

Джайлс затваря папката, а щракванията на ключалките отразяват самия звук на мъдростта. Време е да тръгва, пък и, в крайна сметка, това вероятно ще е първото от много малки боцвания, с които ще залее Елайза — като ваксини. Налага си умилостивяваща усмивка и се извръща. Усмивката му замръзва от раз. Студеният поглед на момичето отново вкарва в апартамента ледения вятър отвън и художникът се прикрива от хапещия му полъх. Съседката му го засипва с поредица жестове, безапелационни като удари и бързи като езика на камшик. Джайлс не я е виждал да използва подобен тон, а някои повторени символи направо се отпечатват във въздуха, все едно фойерверки за Четвърти юли. Той се опитва да отклони очи, но Елайза отново се втурва пред погледа му, знаците й са като крошета, все едно го разтърсва за реверите.

— Не — отвръща той. — Няма да го направим.

Пороят от жестове продължава.

— Понеже е нарушение на закона, как защо! Сигурно нарушаваме закона дори само като говорим по темата!

Знаците не спират да се сипят.

— И какво като е самотен! Всички сме самотни!

Това е истина, твърде жестока за изговаряне. Джайлс се стрелва наляво. Елайза пристъпва да го блокира. Раменете им се удрят. Той усеща удара чак в зъбите си и се препъва; налага се да се подпре с длан на вратата, за да не падне. Без съмнение това е най-ужасният сблъсък между тях двамата досега, равнозначен на шамар. Сърцето на художника препуска. Целият е зачервен. И тупето му се е изместило. Потупва се по главата, за да се увери, че не е така — и само се изчервява още повече. Изведнъж се озовава на ръба на плача. Как можа всичко да се влоши толкова бързо? Чува Елайза да пъшка и осъзнава, че и той се е задъхал. Не иска да я поглежда, но все пак се обръща.

Елайза плаче, но продължава яростно да жестикулира и Джайлс просто не устоява на желанието си да не чете думите й. Простенва:

„Това е най-самотното създание, което съм виждала някога. Ха. Виждаш ли? Сама го каза. Създание. Изрод!“

Знаците й са удари с нож и крошета. Той кърви и се покрива със синини.

„Какво съм аз тогава? И аз ли съм изрод? О, моля те, Елайза! Никой не твърди подобно нещо. Съжалявам, скъпа, но наистина трябва да тръгвам!“

Следват още знаци („За него не е важно какво ми липсва“), но Джайлс отказва да повтори това твърдение на глас. С трепереща ръка напипва бравата и дърпа вратата, за да я отвори. Студеният вятър замразява единствената непролята сълза в ъгълчето на окото му. Той излиза във ветровития коридор, като улавя още едно изречение („Ако не го спася, значи го оставям да умре“), но си напомня, че някъде в града има сграда и в нея — книга със записани часове, където на днешната страница е и неговото име. Това не е измислица, а твърд факт. Прави една крачка настрани, преди да се спре и се заставя да повиши глас, за да бъде чут. Настоява:

— То дори не е човек.

Това са думи на съсипан старец, който се моли да доживее дните си в мир. Преди Джайлс да успее да извие папката си настрани и да избяга през пожарния изход, точно по време на маневрата, с крайчеца на окото си прочита отговора на Елайза и има чувството, че знаците й дамгосват гърба му, минават право през сакото, през пуловера, през блузата, мускулите, костите, достатъчно дълбоко, та думите да го болят като прясна рана по целия път до „Клайн и Сандърс“, където започват сърбящото си преобразяване в белези и тях ще е принуден да чете през остатъка от живота си:

„И НИЕ НЕ СМЕ“.