Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (122)

26

Елайза не може да отрече, че става дума за някакво чудо. Нощта, в която няма избор, освен да върви на открито със създанието до себе си е нощ, толкова брутално шибана от сипещия се порой, че улиците са празни. Случайни автомобили бръмчат на празен ход по паркингите, шофьорите им се надяват да изчакат буря, която сигурно подозират, че няма да свърши никога. Жалки самотници се гушат под навесите на автобусните спирки или входовете на магазинчетата и наблюдават как нивото на водата се вдига все по-високо спрямо обувките им. Тротоарите са непроходими, така че Елайза и Джайлс вървят по най-високия наличен терен, тревната ивица между платната на булеварда, и подкрепят помежду си създанието, отворило хриле срещу дъжда.

Тя едва успява да се движи под прогизналия си халат. Джайлс, макар със съживен дух, е все още старец. Не напредват достатъчно бързо. Мъжът в „Аркейд Апартмънтс“ ще ги хване. Елайза поглежда през рамо в очакване да чуе тракането на съсипания кадилак, потеглил подире им като танк или да види как Ричард Стрикланд изплува лениво ухилен от дъжда, за да й каже отново: „Обзалагам се, че аз мога да те накарам да пискаш! Поне мъничко, а?“.

А ако не Стрикланд, то някой друг гражданин ще се приближи да предложи помощ и така всичко ще бъде изгубено. Елайза се оглежда трескаво, а дъждът се лее от косата й. Нуждаят се само от още едно чудо. Изоставена кола с ключове в запалването; вманиачен автобусен шофьор, който все още кара по график. Тя започва да жестикулира към Джайлс: „Твърде бавни“. Той обаче не я гледа. Чистачката се пресяга през създанието и рисува знака на ръката на спътника си. Той я потупва, но не в отговор. Опитва се да й привлече вниманието. Спира внезапно. Създанието се олюлява и Елайза за малко да падне на сребърните си токчета. Спирането е ужасна идея — тя изпепелява спътника си с поглед. Но той се взира в тротоара, ококорен при все пороя.

От дясната им страна се очертава тъмна маса в канавката. Тиня, мисли си Елайза, изкашляна от задръстените канали. Но масата напредва. Плува през водопада на дъжда. Обхваната от вълна на отвращение, тя разпознава отделните твари едва когато издрапват по мокрия асфалт. Плъхове, бягащи от наводнените канали. От далечината долитат ужасените крясъци на случаен наблюдател. Плъховете се гърчат един върху друг, размахват розови опашки и заливат шосето като катран, а мократа им козина хвърля отблясъци под уличните лампи. Елайза поглежда наляво и вижда същото: черна вълна гризачи. Джайлс я хваща за ръката и тя затаява дъх, понеже плъховете ги обкръжават. Лудостта се множи. Плъховете спират като един на пет фута разстояние, вперват в тях черните си очички, мърдат нослета. Вече са стотици. Чакат някакъв сигнал.

— Признавам си, скъпа — казва Джайлс. — Не знам какво да сторя.

Елайза усеща движенията на съществото под просмуканото одеяло. Изпод него се показва една огромна, ноктеста лапа и макар че то цялото трепери в опит да диша, ръката му е стабилна. Прави плавен, дъгообразен жест — благословия — и дъждът се събира в люспестата му шепа. Ордата мокри плъхове настръхват в колективна тръпка, долепват малките си тела едно в друго и странното им, стържещо писукане се усилва, за да заглуши дъжда. Това е стърженето, осъзнава Елайза, на хиляди мънички лапи, които дращят заднешком по асфалта. Избърсва дъжда от очите си, но няма начин да сбърка.

Плъховете се разделят, отварят им пътека да преминат.

Създанието отпуска ръка и се прегърбва толкова тежко, че Елайза и Джайлс се напрягат до краен предел, за да го удържат да не рухне.

— Навън нощта не е пригодна ни за човек, ни за звяр!^[1] — цитира Джайлс с треперещ глас. — У. С. Фийлдс… — Преглъща и кима към шосето пред тях. — Да тръгваме тогава. Хайде заедно в мелето!!