Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (80)

35

Джайлс се стряска от почукването с кокалчета по прозореца. Пазачът прави кръгови движения с ръка. Художникът не знае какво друго да стори, освен да се подчини. Смъква стъклото и лицето на дежурния се появява ясно като бял ден пред него: сънени кафяви очи, неподдържани мустаци, космати уши. Войникът се мръщи и прекарва фенерчето по дрехите на Джайлс, който е разтърсен от спомен: връща се двайсет и две години назад, в нощта на ареста в гей бара, заради който го изхвърлиха от „Клайн и Сандърс“, а онези ми ти мустакати ченгета шарят с лъчите на фенерчетата си по тялото му и го оставят омърсен.

— Не ми приличаш на перач — казва пазачът.

— Блъдъря.

Така според Джайлс трябва да говори един шофьор, не „Благодаря ви, добри ми господине“.

Събеседникът му не оценява шегата.

— Картата?

Джайлс се ухилва толкова широко, че очаква зъбите да изпадат от венците му и се преструва, че рови в портфейла си, с надеждата дежурният, на когото му е студено и е уморен, да му каже да зареже тая работа. Пазачът мълчи; художникът няма избор, освен да извади картата. Държи я така, че да бъде прочетена без пипане, но номерът не минава. С бързината на кобра войникът, който явно не е толкова сънен в крайна сметка, я измъква от ръката му. Фенерчето озарява хартиената основа и я прави прозрачна. Джайлс вижда право през нея как мъчителят му я подрасква с нокът. Седмицата, която художникът е мацнал, за да състари Майкъл Паркър, се отлющва…

— Опа — пъшка Джайлс.

— Излез от микробуса! — отвръща войникът.

И тъкмо тогава всички лампи в изследователски център „Окам“ угасват.