Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (103)

7

Първите стъпки на Зелда след слизането от автобуса пред „Окам“ са нестабилни, вратът я боли от озъртане за вълна от нахлупили шлемове впити, които идват да я отведат, а глезените й се клатят в подготовка на събарянето на земята и оковаването в белезници. Цял ден е обмисляла как да постъпи. Да дойде на работа? Да се обади, че е болна? Да избяга накъдето й видят очите? Дори се е пречупила и е споделила с Брустър определени факти, масажирани до достоверност и полулъжа относно кражбата от страна на Елайза на неопределена ценност, в която тя — Зелда — без да иска е станала съучастник. Брустър е бил твърд в мнението си: да предаде колежката си. Понеже, ако направи нещо друго, тя ще е тази, която ще отнесе удара.

Зелда забелязва Елайза да върви пред нея по тротоара и потреперва от облекчение. Приятелката й е могла да избяга, да напусне града, да изостави колежката си да отговаря на възможните възникнали въпроси. Но не — точно тук е, идва навреме, крачи с хубави обувки по озарената от луната алея към приемната зала. Зелда я следва на известно разстояние и търси признаците, за които Брустър я е предупредил — опити от страна на Елайза да привлече вниманието на вишестоящите, такива неща. Отново — нищо подобно. Приятелката й влиза в съблекалнята. Зелда вече няма избор, освен да я последва и да седне до нея на пейката. Известно време не се гледат, но тя усеща помежду им количката, онази със скърцащото колело, натежала от извънземния си товар.

Вече в униформа, Елайза се отправя към склада и започва да зарежда. Зелда я следва и прави същото. Гледа как колежката й се пресяга за руло чували за боклук. Прави същото. След това вдига кана с препарат за стъкла и в секундата, в която я оставя, Елайза я взима. Двете се движат на две отделни реактивни струи, но постепенно се сближават към синхрон. Когато Зелда поставя ръка върху нова четка за прах, за да замени онази, която е била безмилостно използвана до пълно сплескване, Елайза се пресяга със замах да хване дръжката на същата.

Зелда познава количката на Елайза така добре, както и своята. Момичето никога не използва своята четка за прах и несъмнено не се нуждае от нова. Пръстите на приятелката й покриват тези на Зелда. Пръсти кафяви и бели, но във всяко друго отношение с еднакъв опит — мазолести от търкане, почернели под ноктите, порозовели от корозивни почистващи препарати и щръкнали от оръфани окамски маншети. Зелда изхлипва веднъж, но затаява всичко в себе си, без значение колко е токсичен химическият облак в склада.

Споделят тиха и невидима прошка. В съблекалнята има и други хора. Отвън са Флеминг и Стрикланд. Навред гъмжи от камери и впити. Единствената прегръдка, която Зелда си позволява, е едва осезаемото стисване на пръстите на Елайза между своите. Кокалчета се опират в кокалчета, преди нямото момиче да свали ръка от четката за прах и да избута количката си навън. Зелда остава, затваря очи, вдишва изпаренията. Лекото стискане на пръсти е голямото откровение, което е очаквала седмици наред, то е горещите сълзи на рамото на довереника, признанието, благодарността, извинението, възхитата. Ще го преживеем, казва това стискане. Ще се справим заедно!