Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (24)

13

Бърни отвежда Джайлс в — както художникът се надява — заседателна зала, но тя се оказва просто празен кабинет, в който са натикана маса и два стола. Бърни не сяда, така че и гостът му остава прав. След усмивките и ръкуването в чакалнята посрещането не му се струва много гостоприемно, но Джайлс си напомня, че ако изобщо има приятел тук, то това е Бърни Клей, а не някой от онези богати старци, които смучат коктейлите му. Вярно, домакинът му бе гласувал „за“, когато преди двайсет години управата изрита художника от фирмата, така е, но тогава той не вложи сърце в гласа си и е редно човек да си спомни, че от мъченичеството няма полза — и семейството на Бърни трябва да яде, нали така?

Спомените за неприятното събитие обезсърчават Джайлс най-вече заради недостойната си предвидимост — клишетата са анатема за всеки творец. Онзи специален бар в Маунт Върнън, полицията, която щурмува с вдигнати значки… През прекараната в затвора нощ той си мислеше само едно: как за баща му полицейската сводка е най-любимият раздел на вестника. Надяваше се зрението на стареца, също като неговото, да се е влошило до степен да не може да прочете дребния шрифт на сводката, но явно не беше така, понеже оттогава насетне не получи повече вести от баща си. Седмица след като го уволниха, Джайлс осинови първата си котка.

Оттогава насам художникът прекарваше голяма част от дните си в чакане за уговорени делови срещи с Бърни. Но нима имаше право да се оплаква? Другите във фирмата, включително мистър Клайн и мистър Сандърс, не одобряваха включването на Джайлс на свободна практика. Ето затова сега се усмихва широко и решително, досущ като таткото в най-новата му картина. Повече реклама, мисли си, този път за него самия.

— Какво, дявол го взел, е станало с Хейзъл? Никога не е отсъствала и ден!

Бърни подръпва разхлабената си вратовръзка.

— Няма да повярваш, Джайлси. Старата крава направила мили очи на един производител на напитки и айде… Замина за Лос Анджелис. И ни отмъкна клиента.

— Не! Е, браво на нея, предполагам…

— Да, но лошо за нас. Ето защо всички са на нокти, така че се извинявам за стаята, но залите са претъпкани. Ако знаеш някое добро момиче, представи ми я, става ли?

Джайлс всъщност познава добро момиче, чиято работа в ужасния изследователски център от години стои на едно място. Ех, само да я биваше Елайза да вдига телефона! Няколкото секунди, които прекарва в размисъл и мълчание, принуждават Бърни да започне да нервничи и последните останки от духа на Джайлс потъват. Бившият му колега е насаме и при затворени врати с доказана „мека китка“! Колкото и да изгаря от нетърпение с госта да си поприказват за добрия стар рекламен бизнес, не може да си го позволи заради напрежението на събеседника си.

— Е, хайде, нека ти покажа произведе…

— Имам само няколко…

И двамата са благодарни за разсейващото щракане на ключалката на папката и пляскането на разтворената й корица. Джайлс плъзва платното на масата и го сочи гордо. Но всъщност е паникьосан. Да не би нещо да не е наред с осветлението в стаята? Костната структура на семейството от картината е твърде изразена, все едно кожата и на четиримата е износена до цвета на Анджей. И наистина ли е нарисувал четири безтелесни глави? Не е ли забелязал колко е зловещо? Дори цветовете са малко странни, като изключим желатина, който, заради домашно смесените бои, е магматичен апотеоз на червеното.

— Червеното! — въздиша Бърни.

— Твърде е червено — кима Джайлс. — Съгласявам се чистосърдечно!

— Не, не е това. Макар че устните на таткото да са малко… като окървавени. Цветовете като цяло не са наред. Червеното не е добре. Вече за никого не правим червени разтвори. Не ти ли споменах? Може и да не съм. Както казах, всички са на нокти. Червеното направо го режат с брадвата. Новата мода… Готов ли си? Модата е зелено.

— Зелено?

— Колелета. Електрически китари. Сириъл за закуска. Сенки за очи… В зеленото е бъдещето, при това настъпи внезапно. Дори новите аромати излизат на пазара, зелени от стена до стена. Ябълка, пъпеш, зелено грозде, песто, шамфъстък, мента…

Джайлс се опитва да игнорира квартета подигравателно ухилени черепи и изучава желатина, за който копнеят. Чувства се толкова глупав и така сляп. Няма значение дали Бърни е споменавал вече цвета. Явно на дърти години художникът съвсем си е изгубил акъла. Що за извратен апетит би породил желатин толкова червен, та да изглежда като отрязан от туптящо сърце?

— Не го казвам аз, Джайлси — обяснява Бърни. — Фотографите са виновни. Всеки клиент, който ми влиза днес през вратата, иска фотосесии с хубави момичета, които държат хамбургери или енциклопедии; или каквото там продава. Искат да бъде канен на кастинги да оглежда стоката. Аз съм последният в тази фирма, който продава на шефовете истинско изкуство. Великото изкуство си е велико, това им казвам. А ти, Джайлси, си велик художник. Хей, успяваш ли напоследък да отделиш някакво време да рисуваш за себе си?

Картината е като останките от пая с лимета, изваден изпод ярките светлини на витрината в „Дикси Дъгс“ — неапетитна. Джайлс я прибира обратно в папката си. Тежестта й по пътя към дома няма да му донесе и капка от утехата, която е дала на път за фирмата. Собствено творчество ли? Не, Бърни. От години старият ти колега не е творил изкуство. Не и когато е зает да рисува и прерисува желатин, който никой не желае, все едно какъв е цветът на бъдещето.