Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (7)

7

Местните са някакви мутанти, жегата изобщо не им пречи. Крачат, катерят се и секат неуморно. Стрикланд никога не е виждал толкова много мачетета на едно място. Викат им falcón. Да ги наричат както си щат. Той предпочита своята М63, много благодаря. Пътешествието навътре в сушата започва по черен път, който някой забравен герой е изорал направо през дъждовната гора. Към 11:00 ч. откриват ралото заплетено в лианите, през седалката е прорасъл рододендрон. Хубаво де — явно със стрелба е невъзможно да се проправи път през джунглата. Американецът също се снабдява с мачете.

Той се смята за силен, но до следобеда мускулите му са станали на пихтия. Джунглата, също като лешояда, забелязва слабостта. Лианите свалят шапки от главата. Заострени бамбуци се забиват в невнимателно протегнати крайници. Стършели с дълги цял пръст жила пъплят върху крехките си кошери и само чакат повод да излетят на рояци, а всеки, успял да премине на пръсти край тях, се разтреперва от облекчение. Един от моряците се обляга на дърво. Кората му се смачква. Това не е било кора. Дървото е покрито с термити и сега те плъзват по ръкава на моряка в търсене на гола плът… Водачите нямат карти, но продължават да сочат в една или друга посока — и сочат, все сочат…

Минават седмици. Може и месеци да са. Нощите са по-лоши от дните. Всички смъкват панталоните, втвърдени на камък от засъхналата кал, изливат литри пот от ботушите си и се просват в хамаците под защитните мрежи. Безпомощни като бебета, слушат квакането на жабите и маларийното жужене на комарите. Как може да те друса клаустрофобия в толкова огромна шир? Стрикланд вижда лицето на Хойт навсякъде — в заврънтулките на дървесните гъби, в шарките на костенурковите черупки, в летящите ята синя ара. Лейни не съзира никъде. Почти не я усеща, като гаснещ пулс му е. Това го притеснява, но и бездруго всяка божа секунда го гонят един куп тревоги.

След дни поход стигат селото на vestigios. Малка полянка. Пръстени malocas^[1]. Животински кожи, опънати между дърветата. Енрикес хвърчи наоколо и нарежда на екипажа да си прибере мачететата. Стрикланд се подчинява, но само за да хване по-здраво пушката. Нима работата му не е да носи оръжие? След минути от тъмнината в малоката изникват три физиономии. Американецът трепери, нетипично усещане в такъв зной. Скоро след лицата се очертават и тела — индианците пресичат полянката, лазейки като паяци.

Стрикланд се поболява само от вида им. Пушката му подскача. Да ги изтрие от света! Идеята го слисва. Това е мисъл на Хойт. Но е привлекателна, нали? Да приключи мисията, бързо. Да се върне у дома и да провери дали е същият човек, който напусна Орландо. Докато Енрикес внимателно разопакова даровете си — готварски гърнета — и един от водачите му се опитва да установи общ пиджин, още дузина vestigios се източват от тъмнината да се взират в пукалото на Стрикланд, мачетето му и призрачнобялата му кожа. Чувства се одран от погледите им и не изпитва удоволствие от последвалото пиршество. Кисели яйца от водни кокошки, печени на огън. Някакъв нелеп ритуал, включващ мацане на боя върху шиите и лицата на екипажа. Американецът търпеливо чака. Енрикес все някога ще стигне до въпросите за Деуш Бранкя. Дано да е по-скоро обаче. Стрикланд има граница на търпимост към ухапвания от насекоми — и когато тази граница е премината, ще започне да прави нещата по своя си начин.

Когато капитанът напуска огнището, за да си опъне хамака, военният му препречва пътя.

— Отстъпваш.

— Има и други племена. Ще ги намерим.

— Месеци плаване по реката и просто ще обърнеш гръб.

— Те смятат, че щом споменат Деуш Бранкя, това го лишава от силата му.

— Което е знак, че той е наблизо. Те го защитават.

— О, сега пък си почнал да вярваш?

— Няма значение в какво вярвам аз. Тук съм да го хвана и да си ходя!

— Положението не е толкова просто, не става дума само за защита. Джунглата е по-скоро… как го казвате вие? Едно цяло? Взаимноизгодно съществуване? Тези хора вярват, че всичко в природата е свързано. Да вкараш в комбинацията нашественици като нас е все едно да подпалиш пожар. Всичко ще изгори… — Капитанът проследява с поглед дулото на М63. — Много здраво си стиснал оръжието си, мистър Стрикланд.

— Имам семейство. Искаш да прекараш сред природата цяла година, така ли? Даже две? Да не смяташ, че екипажът ти ще остане толкова дълго?

Сърдитият поглед на американеца свършва работа. Енрикес вече не е достатъчно силен да устои на такъв поглед. Под мръсния си бял костюм е заприличал на скелет. Обривът от кърлежови ухапвания по шията му гнои и кърви от чесане. Стрикланд е виждал Енрикес да се отклонява от пътеката, за да повръща далеч от погледа на хората си. И сега стиска дневника си, за да не му треперят ръцете. Американецът копнее да запрати безполезната пачка хартия на земята и да я напълни с олово. Може би това ще държи капитана мотивиран.

— Младите от племето — въздъхва Енрикес. — Събери ги, след като заспят старейшините. Разполагаме с остриета за брадви и точила за размяна. Младежите току-виж решат да проговорят.

За говорене — говорят. Юношите са алчни за плячка и описват Деуш Бранкя в такива подробности, че Стрикланд се чувства убеден. Това не е легенда като тази за розовия речен делфин. Става дума за живо същество, човек-риба, който плува, яде и диша. Момчетата, възхитени от картата на Енрикес, посочват с умно кимане района около притока Тапайос. Сезонните миграции на Деуш Бранкя се повтарят от поколения, превежда водачът. Стрикланд казва, че не разбира. Повече от един ли са? Водачът разяснява въпроса му. Някога са били много, обяснява хлапето насреща. Сега е само един. Някои от момчетата се разплакват. Американецът подразбира, че се притесняват да не би алчността им да постави техния Бог с хриле в опасност. Е, вече го е поставила.