Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (111)

15

Утро е, но изгревът не настъпва. Преливащите канализационни шахти са украсени с пластмасови конуси. По-тесните улички са преградени с дървени магарета. Автобусът, на който Елайза се вози, прецапва през цял фут дълбока локва, която покрива гумите. Всичко накуп — гневът на земята и ширналият се мрак — отразяват гнева й. Проверявала е нивото на реката два пъти дневно от началото на пороя насам — акт, равнозначен на това да си отрязва сърцето парче по парче. Утре д-р Хофстетлър ще си получи неговото. Двамата с Джайлс отново ще натоварят създанието в Мопса, ще го закарат до подножието на кея, ще го отведат досами водата. Днес обаче е последното й денонощие със същество, което я вижда по-велика, отколкото е в действителност. И това ако не е любов…

Елайза си гледа в краката. Дори в гъстия като мътилка здрач на пода на автобуса обувките й пак сияят. Онези обувки са — все още не й се вярва. Вчера, преди да успее да поспи няколко неспокойни часа, предшестващи отиването й на работа, е изживяла мечтата си. Влязла е в „Изисканите обувки на Джулия“ и макар и замаяна от сладкото ухание на кожа, бързо се е завъртяла покрай витрината, грабнала е от колоната от слонова кост покрития със сребърно ламе чифт обувки с квадратни носове и ниски каишки, и ги е отнесла на касата.

Както се оказа, Джулия от подхранваната й дълго фантазия — тази изумителна красавица и бизнесдама — не съществува. Специално попита и жената на касата й обясни. Било просто хубаво звучащо име. Това успокои Елайза и тя се прибра у дома и притисна лъскавите обувки към стъпалата си. Ако Джулия не съществуваше, тогава нищо не й пречеше самата тя да се превърне в нея. Изхранването на създанието бе стопило спестяванията й, а тази екстравагантна покупка я остави направо разорена. Само че тогава не й пукаше. Не й пука и сега. Обувките са вълшебни копитца и поне този път, в течение на този последен ден, й се иска и тя да бъде красиво създание.

Елайза слиза от автобуса и отваря чадъра си, но й се струва нередно, тромаво човешко усложнение. Захвърля го в канавката, обръща лице към небето и се гмурка във водата, опитва се да диша в нея. Решава, че повече не желае да бъде суха. Прогизнала е до кости, когато стига у дома и се радва на това — дъждът се стича по дрехите й, докато се насочва към коридора, образува локви, които тя се надява никога да не се изпарят. Преди разходката на създанието до киното, никога не е заключвала входната си врата. Сега рови за ключа, скрит в една неработеща лампа, и го намества в ключалката.

Джайлс не е на обичайното си място. Преди Елайза да тръгне за „Окам“ й е казал, че ще намине, но иска да завърши картината, за която се е упражнявал със скиците с въглен. Бил под пара, така й сподели. Не се чувствал така вдъхновен от съвсем млад. Елайза не се съмняваше в това, но и не беше глупава. Джайлс също знаеше, че краят наближава и искаше да й освободи пространство да се сбогува.

Оставил е пуснато радиото, разбира се. Елайза се спира до масата да послуша. Стигнала е до зависимост от предаванията — политиката, спортните резултати, скучните описания на местни събития, които осигуряват здравомислещ контрапункт на фантазията, в която живее. Държала го е включено неспирно. Вчера създанието, увито в мокри кърпи, е седяло на масата заедно с нея, за първи път в стол — сложна задача с тези плавници на гърба и късата бронирана опашка. Имаше вид на жена, току-що излязла изпод душа и Елайза се разсмя — и макар да не разбираше защо се смее, то засия в неговата версия на смях: златна светлина, която пулсираше на гърдите му, докато хрилете му пърхаха.

Елайза разбърква буквите за „Скрабъл“ с пръст. Опитваше се да го учи на прости думи. Предишния ден донесе списания от работа, за да му покаже неща, които иначе никога нямаше да види — „Боинг 727“, нюйоркската филхармония, как Сони Листън поваля Флойд Патерсън^[1], изумителен кадър от филм с Елизабет Тейлър в „Клеопатра“. А гостът й бе учил с такава страст! С деликатни движения, понеже е свикнал да къса всичко с ноктите си, протегна показалец и палец, вдигна кадъра с Елизабет Тейлър и го постави върху 727, който след това нареди върху филхармонията. После като дете, което си играе на самолетчета, бута боинга през цялата маса, докато не го приземи върху друга снимка на Египет от „Клеопатра“.

Значението беше ясно: За да стигне Елизабет Тейлър от Ню Йорк до Египет, ще трябва да хване самолет.

Разбира се, това беше информация, която не му трябваше. Той правеше всичко това, Елайза беше сигурна, за да я види да се усмихва и да чуе смеха й.

Нищо от стореното не означаваше, че гостът й се чувства добре. Бе посивял като потънал във фабричен прахоляк. Ярките му люспи бяха изгубили лъскавината си, бяха позеленели като стара монета на тротоара. Накратко: той сякаш се състаряваше и Елайза се боеше, че това е най-непростимото й престъпление. В течение на колко ли десетилетия, ако не векове, създанието бе живяло, без да изгуби и капка от виталността си? В „Окам“ поне имаха филтри, термометри, купища учени биолози. Тук, в апартамента, нямаше какво друго да го поддържа жив, освен любовта. В крайна сметка тя не беше достатъчна. Създанието умираше, а Елайза бе неговият убиец.

— Днес се очакват силни валежи в горната част на Източното крайбрежие — забръмча радиото. — Балтимор ще продължи да е в най-засегнатата част и се очакват между пет и седем допълнителни инча към полунощ. Тази буря не е тръгнала да си ходи, народе!

Елайза взима черен маркер, останал на масата от езиковите уроци. Там има и настолен календар с мъдри цитати, които тя вече не може да чете, без да избухне в смях. Сваля капачката на маркера. Ако не го запише, ако не го овеществи и не го види с очите си, няма да знае дали ще успее да завърши делото си. Плъзгането на маркера по листа е като прокарване на нож по кожата й.

ПОЛУНОЩ — НА КЕЯ

Тази вечер за пръв път от години ще се обади на работа за болничен. Дори ако Флеминг забележи нетипичната за нея проява, ще бъде твърде късно. Ще се върне ли тя в „Окам“ в понеделник? Въпросът й се струва неуместен. Вероятно не — съмнява се да го понесе. Но все още няма представа какво ще прави, за да си изкарва хляба. И това й се струва банална грижа от застоялото ежедневие, което е оставила зад гърба си. Джайлс я гледаше по определен начин в деня, когато дойде да й каже, че ще й помогне да освободи създанието. Тя смята, че сега и в нейния поглед се чете същото. След като си вземе сбогом, няма да й е останало нищо съществено за губене.

Ето и радостта, която ще й липсва най-много от всички: създанието се появява пред очите й след период, който е прекарала далеч от него. Това е последният път, когато Елайза ще усети тази главозамайваща тръпка, така че пристъпва бавно, влиза в банята както би се потопила в студена вода, инч по инч. Гостът й заблестява като огнен корал под повърхността на девствено море. Тя е безсилна да устои на зова му.

Елайза затваря вратата зад себе си и затаява дъх толкова дълго, че й се вие свят от първия пристъп на разтърсваща тъга, преди да усети по-силното, гърлено придърпване и да определи чувството като страст. Изведнъж просто не остава съмнение какво ще стори, нито пък е изненада. Краят винаги е бил предопределен такъв, осъзнава тя, от първия момент, когато е надзърнала в цистерната на Ф-1 и е била въвлечена вътре — не физически, но във всеки друг възможен смисъл — от звездните купове на люспите му и свръхновите на очите му.

Найлоновата завеса на душа е прибрана до стената. Елайза я дръпва. Една от металните халки се откача. Тя повтаря същото още единайсет пъти, а халките отскачат от стената и изчезват сред листака, всяко дръпване на завесата — изумително невъзвратим акт на разрушение, което никой чистач нощна смяна по цялата планета не би посмял да извърши. Елайза просва завесата на пода като покривка върху легло, натъпква я плътно в сифона и я опъва над цепнатината под вратата. Когато найлонът е изпънат докрай, чистачката се изправя. Не може да управлява водата като създанието, но разполага с второто най-добро нещо в списъка: модерен водопровод.

Елайза запушва мивката и завърта кранчетата. Плисва вода. Тя се навежда над ваната и прави същото. Пускането и на двата чучура с пълна мощ също не е дело, присъщо на беден човек, но тя не е бедна — не и днес. Днес е най-богатата жена на света, има всичко, което би могла да желае; обича и е обичана, и в този смисъл е безсмъртна като създанието, не е човек, нито звяр, а чувство, сила, споделена между всичко добро, което е съществувало някога и ще бъде занапред.

Тя си сваля униформата; все едно смъква тежкия товар от каменоломната като поклонниците на Хамос. Разкопчава сутиена си и събува гащичките; това е освобождението на всички същества, попадали в плен на други. Свалените дрехи не издават шум: водата прелива и в мивката, и във ваната, и пълни разпънатата завеса, ближе глезените на Елайза, плъзга се по прасците й като топла ръка. Остават само сребърните й обувки. Тя качва крак на ръба на ваната, за да може да го види създанието — плавник по-фантастичен от всеки, който е съзирало на стената на спалнята й, единственото й притежание, ярко и прелестно като него. Това е най-дръзката и чувствена поза, която тя е изпълнявала някога и почти чува как Матроната я нарича безполезна, глупава, грозна, курва, но след това създанието се надига от преливащата вана — хиляди безмълвни водопади се стичат по тялото му и то прекрачва през ръба в обятията на Елайза.

Свиват се на пода заедно, извивките й намират сходните хлътнатини в тялото му и обратното. Главата си Елайза потапя под водата — прекрасно усещане — и след това се преобръщат и тя е отгоре, запъхтяна, вода се стича от косата й, а гостът й е под плискащата се повърхност и за да го целуне, трябва да потопи лице, което и прави, и в екстаз досадните прави линии на скования й свят омекват — мивката, тоалетната, дръжката на вратата, огледалото, дори стените се освобождават от формите си.

Целувката отеква под водата, не лепкавото влажно мляскане на човешки устни, а тътнеща гръмотевица, която се излива в ушите на Елайза и се стича по гърлото й. Тя обхваща в шепи люспестото лице на създанието, хрилете му пърхат под дланите й; целува го силно, надява се да усили до цунами бурята, която са започнали, та да доведе до наводнение — може би целувките й, а не дъждът ще се окажат онова, което го спасява. Издишва в устата му и мехурчетата се изнизват с гъделичкане покрай бузите й.

Дишай, моли се Елайза. Научи се да дишаш моя въздух, за да останем заедно завинаги.

Но той не умее. Използва силните си ръце да я вдигне над водата, за да не се удави тя. А тя наистина се задъхва — по един куп причини, опряла е ръце на гърдите си, за да си помогне да преоткрие кислорода. Дланите й, както открива, са покрити с бляскавите люспи на създанието. Гледката я очарова и тя плъзга ръце по гърдите и корема си, разнася люспите, копнее да изглежда именно по този начин. От киното отдолу чува откъс от диалог, който се е повтарял стотици пъти: „Бремето от сърцето си свали. И с храброст посрещай времената тежки. Защото вдовицата на сина ти ще роди деца и от тях — внуци“. Ами да, защо не? Всяка капка вода по миглите на Елайза е цял един отделен свят — чела е за това в научнопопулярните статии. Не може ли някой от тези светове да стане техен, за да го населят с нов, по-добър вид?

Не може да сравни никоя от фантазиите си в банята. Претърсва всяка гънка и извивка на госта си. Той има сексуален орган, точно където трябва да бъде, тя също си има своите, които доскоро е докосвала, така че го придърпва в себе си — с толкова много плискаща се вода това се случва лесно, тектонично приплъзване на две плочи под морето. Сиянието на прожекторите в театъра се процежда през дъските на пода и найлоновата завеса, но е затъмнено от ритмичното редуване на цветовете на създанието, сякаш самото слънце е под тях и то е, трябва да е, защото са в небесата, в божиите канали, в лавата на Хамос, всичко свято и богохулно наведнъж, преминали са отвъд секса и в общата мисъл, създанието посажда в нея древната история на болка и наслада, които свързват не само двама им, но и тях — с всяко друго живо същество. Не спират само до акта на проникване. Просто той е целият свят, а тя на свой ред е в него.

Ето така се променя животът, мутира, възниква, оцелява, така едно създание опрощава греховете на вида си, като се превръща в съвсем различен вид. Може би д-р Хофстетлър би разбрал. По силите на Елайза е да осъзнае само малка част от всичко това, да съзре подножието на планината, езика на глетчера. Чувства се толкова малка, толкова славно дребна в такава огромна, прелестна вселена, че отваря очи под водата, за да си напомни за действителността. Листата на растенията преминават край нея като попови лъжички. Завесата се е скъсала и се размахва около тях като раболепна медуза.

Бурята навън, в истинския свят, се обединява с тази от „Историята на Рут“, краят на библейската суша. Тялото на Елайза се гърчи от вълни, всяка една — като разтваряне на юмрук. Да, сушата е свършила. Свърши, свърши, свърши. Тя се усмихва, а устата й се пълни с вода. Най-сетне танцува, наистина танцува, през наводненото помещение, и не се бои от погрешна стъпка, защото партньорът й я държи здраво и ще я отведе навред, където има нужда да се озове.