Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (5)

5

След няма и час потеглят. Радостта, казват водачите, е сухият сезон; нарича се verâo^[1]. Трагедията е дъждовният сезон, но никой не споменава пред Стрикланд местното му име. Наследството на отминалия дъждовен сезон са furos, наводнените преки пътища през речните завои, и „Жозефина“ не пропуска да се възползва от тях. Тези огромни меандри превръщат Амазонка в животно. То се втурва. Крие се. Нахвърля ти се. Енрикес вие от радост и дава газ, а гъстата зелена джунгла се изпълва с отровен черен дим. Стрикланд стиска перилата и се взира във водата. Кафява е като млечен шоколад, а пяната е белезникава. Петнайсетфутова слонска трева стърчи по бреговете като четина по гърба на колосална пробуждаща се мечка.

Енрикес обича да дава руля на първия помощник, така че да си води бележки в корабния дневник. Хвали се, че пише за публикация и слава. Всички ще узнаят името на великия изследовател Раул Ромо Савала Енрикес. Гали кожената подвързия на дневника, вероятно си мечтае за снимка на автора с подходящо самодоволна гримаса. Стрикланд потъпква омразата, отвращението и страха си. И трите му се пречкат. И трите те издават. Хойт го е научил на това в Корея. Просто си върши работата. Най-голямо предимство в емоциите е да не чувстваш нищо.

Монотонността обаче може да се окаже най-потайният убиец в джунглата. Ден след ден „Жозефина“ се плъзга по безконечна лента от вода под разширяващи се спирали от мъгла. Веднъж Стрикланд вдига очи нагоре по течението и на фона на синьото небе забелязва голяма черна птица като мазно петно. Лешояд. След като го е разпознал, го наблюдава всеки ден — върти се на мързеливи кръгове и предвкусва провала му. Американецът е добре въоръжен, държи карабина „Стоунър М63“ в каютата си и „Берета“ модел 70 в кобура си, и го сърбят пръстите да свали птицата с изстрел. Тя е Хойт, който го следи. Тя е Лейни, която се сбогува. Не е сигурен кой от двамата.

Плаването нощем е опасно, така че катерът хвърля котва. Обикновено Стрикланд предпочита да стои сам на кърмата. Нека екипажът си шушука. Нека indios bravos го зяпат така, сякаш е някакво американско чудовище. Тази вечер луната е като грамадна дупка, изрязана в плътта на нощта, за да разкрие бледа луминесцентна кост — и той не забелязва как Енрикес се прокрадва до него.

— Виждаш ли го? Скокливото розово?

Стрикланд е бесен — не на капитана, а на себе си. Що за войник оставя гърба си открит? Плюс това са го хванали да зяпа луната. Женчовско е — такова нещо би направила Лейни, даже ще го помоли да я подържи за ръката. Свива рамене с надежда Енрикес да се разкара. Вместо това капитанът му сочи с дневника си. Американецът се взира в далечината и вижда елегантен скок и сребърни пръски.

— Boto — обяснява Енрикес. — Речен делфин. Как ти се струва? Двуметров? Два и половина? Само мъжкарите са толкова розови. Имаме късмет да видим делфин. Големи единаци са мъжките бото. Странят от всички.

Стрикланд се чуди дали Енрикес си играе игрички и се подиграва на неговото дистанцирано държание. Капитанът сваля сламената си шапка и побелялата му коса заблестява на лунна светлина.

— Знаеш ли легендата за бото? Предполагам, че не. Учат ви да боравите с оръжия и муниции, но не ви разказват легенди, нали? Много от местните вярват, че розовият речен делфин е encantado, превръщач. В такива нощи става на мъж с неустоима хубост и отива в най-близкото село. Познава се по шапката, която носи, за да скрие дихателната си дупка. В този облик съблазнява най-хубавите жени в селото и ги отвежда в дома си под реката. Почакай и ще видиш. Няма да срещнем много жени край водата нощем, толкова се страхуват да не ги отвлече енкантадо. Но аз смятам, че това са само красиви измислици. Нима онзи подводен рай не е за предпочитане пред живот в бедност, кръвосмешения и побоища?

— Приближава се… — Без да иска, Стрикланд е изрекъл мисълта си на глас.

— О! Тогава е крайно време да се присъединим към останалите. Казват, че ако се вгледаш в очите на енкантадо, ще бъдеш прокълнат да сънуваш кошмари, докато не полудееш.

Енрикес го потупва по гърба като приятел, какъвто не му е, и се отдалечава, като си подсвирква. Стрикланд застава на колене до перилата. Делфинът се гмурка като шивашка игла. Вероятно знае какво представляват корабите. Сигурно иска рибешки обрезки. Военният изважда беретата и се прицелва там, където предвижда, че ще изплува енкантадото. Шантавите легенди не заслужават да живеят. Суровата реалност — това търси Хойт и това е длъжен да открие Стрикланд, ако се надява да се измъкне жив оттук. Силуетът на делфина вече се различава под водата. Американецът чака. Иска да го погледне в очите. Той ще е приносителят на кошмари. Той ще побърка джунглата.