Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (13)

2

Лейни Стрикланд се усмихва на новичката си ютия „Спрей ен Стийм“, марка „Уестингхаус“. Същата компания е построила атомния двигател, който захранва първата подводница „Поларис“. Това говори много, нали? Не просто за продукта, а — внимавайте! — за цялата компания. Седеше си Лейни в дъното на „Фредис“, пъхнала кошера^[1] си под розовата пластмасова каска на стационарния сешоар, но внезапно спря на средата интересна и, както си помисли тогава, важна история за някакво място, наречено Делтата на Меконг, където група с наименованието „Виет Конг“ свалила пет американски хеликоптера, убила трийсет американци — войници точно като нейния Ричард — и вместо да продължи с четенето, остана да зяпа ококорена реклама на цяла страница. На нея беше изобразена подводница, която разцепва океана и се потапя в дълбините. Всички тези смелчаци на борда! Интригуващата опасност на бездната. Дали морячетата щяха да загинат? Животът им зависеше от „Уестингхаус“!

Тази мисъл развълнува достатъчно Лейни, за да реши да попита Ричард какъв вид подводница е „Поларис“. В армията още от деветнайсетгодишен, той начаса млъкваше чуе ли въпрос, свързан с работата си, така че жена му го изчака да се нахрани добре и да го умиротвори пуканковия трясък на пушките в „Стрелеца“^[2]. Чак тогава го попита. Без да откъсва възхитения си поглед от умелото боравене на Чък Конърс с по една пушка във всяка ръка, Стрикланд сви рамене:

— „Поларис“ не е марка. Не е като онези сириъли за закуска.

Думата „сириъл“ извади Тими от телевизионния му ступор.

Между рошавия килим и трикотажните му панталонки изпука електричество, когато той се обърна да продължи разговора, воден вече втори ден.

— Маме, може ли да купим „Шугър Попс“?

— И „Фрут Луупс“! — допълни Тами. — О, маменце, моля ти се?

Ричард поначало си беше сърдитко. Просто така се държеше. Преди Амазонка обаче не оставяше Лейни да виси на ръба на скалата на собственото си незнание и да я зяпа как се люлее, без да й подаде ръка. Съпругата му тепърва трябваше да измисли правилната реакция, в случая реши да се надсмее на себе си. В този момент Чък Конърс бе заменен от „Хувър Диъл-а-матик“ с регулируем контрол на всмукването, а с прахосмукачката боравеше актриса, напомняща донякъде Лейни. Ричард подъвка устната си и сведе поглед към скута си, може би обзет от разкаяние. Обясни:

— „Поларис“ е торпедо. Балистична ракета с ядрена глава.

— О! — На Лейни много й се искаше да го утеши. — Опасно ми звучи!

— С по-добър обхват са, струва ми се. И по-точни, или поне така казват.

— Видях подводницата в едно списание и си помислих „Обзалагам се, че Ричард знае всичко за нея“ — и се оказах права!

— Всъщност не си. Това са флотски дивотии. Гледам да стоя настрани от онези копелета.

— Вярно е. Така е. Много пъти си ми казвал.

— Подводници. Никога няма да стъпя на борда на такъв смъртоносен капан, да знаеш!

След тези думи Ричард погледна съпругата си и се усмихна; горкият той, силният мъж, нямаше представа колко болка съдържа усмивката му. На Лейни й беше ясно, че е видял прекалено много — и в Корея, и по Амазонка. Имаше неща, които никога не споделяше. Така й спестяваше тревогите, все си повтаряше тя, дори и ако с това я караше да се чувства още по-самотна, като пълен с хелий балон в небесата.

Никой, прекарал седемнайсет месеца в южноамериканската джунгла, не би могъл с едно щракване на пръстите да се върне към цивилния живот. Лейни го знаеше и се стараеше да бъде търпелива. Но й идваше нанагорно. Тези седемнайсет месеца бяха променили и нея. Хей тъй изведнъж ужасният генерал Хойт й беше отмъкнал Ричард и го бе запратил в свят без телефони и пощенски кутии. Трябваше да се взимат всевъзможни решения по домакинството — и то през цялото време! — които я бяха улучили като едри сачми. Къде да закара колата, когато се повреди. Какво да прави с трупа на скункса в задния двор. Как да отстоява своето пред водопроводчици, банкери и всички мъже, които си мислеха, че една самотна дама направо си проси да я изпързалят. И през цялото време трябваше да се грижи и за две деца, потресени и наранени от внезапното изчезване на баща им.

И Лейни се справи добре. Да, по-голямата част от първите два месеца беше прекарала във фантазии за новия си живот иззад кривото огледало на сълзите: майка вдовица с два кошмара, които ще растат, късайки пердета и дращейки с пастели по стените, докато тя се дави в готварско шери. Скоро обаче вечерният й колапс започна да добива формата на доволно изтощение. Постепенно, колебливо, в най-тайните кътчета на ума й започна да се оформя план за момента, когато обявят Ричард за изчезнал по време на операция и армията престане да й праща заплатата му. Пишеше числа по учебниците по математика, училищните контролни на Тими, опакото на ръката си, пресмяташе примерните надници и конкретни разходи… Знаеше, че би могла да се справи, ако тръгне на работа. Дори й звучеше вълнуващо. Освен това така се чувстваше като най-лошата съпруга на света — откъде беше намерила дори искрица ентусиазъм във вестта за изчезването на съпруга си? Но пък без Ричард в дома й щеше да настъпи един вид мир, нали? Той не беше ли винаги прекомерно твърд? И малко студен?

Безполезно е да си припомня, казва си Лейни. В крайна сметка, нали Ричард се прибра, а? Вече цяла седмица са отново заедно и не заслужава ли същата жена, която остави на тръгване? Лейни подгрява усмивката си, докато и тя самата не повярва в нея. Ако онези подводничари вярват на ядрените джунджурии на „Уестингхаус“, тя би трябвало да се гордее, че стои в хола си и използва „Спрей ен Стийм“ — първата й и най-нова покупка след пристигането в Балтимор. Ричард трябва да изглежда добре на новата си работа — на някакво място, наречено „Окам“ — и това прави гладенето приоритет. С толкова много все още опаковани дрехи, тези на децата също трябва да се изгладят. С раздърпаните си домашни дрехи Тими изглежда като диво животно, а любимият кадифен гащеризон на Тами е изтънял и е за боклука. Домакинята, казва си Лейни, има предостатъчно интересни и важни задачи за вършене.