Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (58)

13

Напоследък Ричард не може да спи. Спи колкото да не е без хич и после всичко отива по дяволите. Три сутринта е и той се дави и хъхри, а Лейни разтрива гърба му все едно е момченце, само дето той не е и това по бузите му не може да са сълзи, отблъсква ръцете й, а тя продължава да му шушне, да го пита дали го болят пръстите и няма ли да позволи на доктора да ги прегледа отново, но не, не са пръстите му и тя започва на тема, че сигурно е войната тогава, чела е за нея по списанията, как преследва мъжете, но какво може да знае тази жена за войната, как тя те изяжда, но и ти я гризеш, и какво може да знае тя за паметта, защото не изглежда възможно в очертания си от дъски за гладене и мръсни чинии живот да се е сдобила и с един спомен, подобен на онези, прогорени в ума на Стрикланд.

В сънищата си той отново е на борда на „Жозефина“, плъзга се под кинжалите на мъглата, кръвта на екипажа се стича по палубата, тишината нарушава само мъчителното жвакане на беззъбата тиня. Той насочва кораба в малка пещера, присвита като раковина, завесата от насекоми се разделя и създанието се надига, само дето не е Деуш Бранкя, а генерал Хойт, гол, розов и лъскав като гума, стиснал същия нож „Ка-Бар“^[1], който му подаваше в Корея и дори му предлага същата чудовищна сделка.

Стрикланд си спомня Хойт достатъчно добре. Как обича да стои с една ръка на гърдите — да подрънква с медалите — а с другата да поглажда изпъкналото си шкембе. Притворил е очи, примигва нарядко. Лукава усмивка криволичи между пухкавите му бузи. Обаче гласът му… Спомените на Ричард за Хойт — всички заповеди, всички комплименти, всички двусмислени обяснения — са изтрити. Не е ням — не като Елайза — гласът му по-скоро е заглушен, точно както редактираните думи в писмото на генерала за Деуш Бранкя, разкъсани от черни полета. Звучат като дълги, сурови писъци и изглеждат като редакции: „●●●●● ●●●● ●●●●●●●●“.

Дори тук, в тази лаборатория, не може да си представи как Флеминг би разбрал тези безсмислени писъци на Хойт. Стрикланд чувства слабост, каквато не е усещал от силните жеги в Корея, дори по-ужасни от тези в Амазония. Може би Хойт е чул за пришитите пръсти. Може би смята, че неговият човек е изгубил способността си да владее положението. И ако изгуби доверието на Хойт, с какъв лост ще разполага, за да отреже веригата си и да постигне свобода? Ричард примигва мъчително, озърта се и му се струва, че вижда зелени лиани да се усукват през вентилационните решетки, а от електрическите контакти да се подават зелени листенца. Дали е от обезболяващите? Или е истинско? Ако не може да сложи край на този експеримент, Деуш Бранкя ще победи и е възможно целият град да се превърне в друга Амазония. Стрикланд, семейството му и цял Балтимор ще заседнат вътре.

Той свива юмрук, наясно какво ще последва. Болката се надига като горещ, гъст сироп — от инфектираните му пръсти нагоре по ръката и чак до сърцето. Пред очите му плува чернота, после те се фокусират с яснота като за buchité. Хофстетлър още стои с длан, подложена за ключовете. Освен това продължава да говори — за ползите от условията, подобрени от специализираното осветление и непрестанните записи от джунглата. Обещава да осигури на Флеминг таблици и данни, които да прати на генерал Хойт веднага щом настанят горкото страдащо създание обратно в удобната му цистерна. Стрикланд си поема дъх. Време е да влезе в бой. И то веднага.

Той се изсмива. Достатъчно грубо да прекъсне Хофстетлър.

— Данни — казва Стрикланд. — Имаш предвид, че когато натракаш нещо на страницата, то внезапно става вярно, нали?

Гърлото на Хофстетлър — това меко, лесно за смазване местенце — подскача насред думата. Отпуска длан и Стрикланд е доволен от гледката. Всъщност тя го изпълва с топлина и надежда. Дали в ушите му не кънтят доволните редакции на Хойт? Струва му се, че нежно свистят от вентилационните отвори на компютъра: „●●●●● ●●●● ●●●●●●●●“. Хофстетлър сигурно също ги е чул. Изприпква до цистерната да посочи един от по-специалните й циферблати.

— Двайсет и осем минути. Този хронометър следи времето, откакто цистерната е била отваряна за последно. Границата на издръжливостта на придобивката извън вода е определена на не повече от тридесет минути. Можем да обсъждаме доклада до генерал Хойт и после. Ключовете, мистър Стрикланд! Не ме карайте да ви моля!

Само че Стрикланд иска да чуе именно молби. Той прикляка до придобивката точно където преди това е стоял Хофстетлър. Приятна поза, въпреки че Деуш Бранкя е в такива силни гърчове, че ръси люспи и те залепват чак по ризата на Стрикланд. Военният се чувства като каубой, който изучава животно от стадото си, паднало в прахоляка, с пяна на уста и изискващо милостта на куршума. Прокарва пръст по контура на тежко надигащия се гръден кош на Деуш Бранкя.

— Моля да сведете това до знанието на генерала, мистър Флеминг. Това тук не са данни. Можете да го докоснете със собствените си ръце. Виждате ли това тук по протежение на ребрата? Това е ставна връзка. Все едно сплетени пръсти. Водещата теория е, че разделя двата чифта дробове, първични и вторични. — Стрикланд повишава глас. — Правилно ли съм схванал, Боб?

— Двайсет и девет минути — обажда се Хофстетлър. — Моля ви!

— Този хрущял обаче е толкова дебел, че не можем да получим ясни рентгенови снимки. Бог знае, опитвали сме. Сигурен съм, че Боб може да ви каже колко точно пъти. Но тук е и важният факт, който генерал Хойт трябва да узнае. Ако искаме да открием какво кара това същество да мърда, няма какво да го обсъждаме. Трябва да го отворим!

— За бога! — Хофстетлър звучи точно както се полага. Гласът му пресеква от притеснение и е изтънял.

— Съветите най-вероятно и в момента обръщат Южна Америка с краката нагоре, за да си хванат на въдичката някоя от тези твари.

— Някоя ли? Няма второ такова създание в целия свят! Гарантирам ви!

— Не сте били на онзи кораб с мен, нали, Боб? Прочитането на няколко книги за реката не е същото като да я видите със собствените си очи. Безкрайни мили вода. Милионите твари в нея. Повече, отколкото може да преброи този ваш компютър, това ви го гарантирам.

Щастливи редакции пищят откъм компютъра:

„●●●●● ●●●● ●●●●●●●●“.

Стрикланд е изненадан, че никой друг не ги чува. Но не е учуден. Другите нямат военно обучение. Той самият не разбира по-високите ноти на писъка, но ги усеща в корема и в сърцето си. Навремето е бил като син на Хойт, нали? Генералът сигурно е горд да види какъв мъж е пораснал от момчето му. На Ричард чак му се налага да се пребори с напиращата в гърдите му гордост. Посяга към очите си, просто да се убеди, че са сухи. Може би ще приеме помощта на Хойт, поне малко. Но няма да падне под властта му, не и отново.

— Трийсет минути — казва Хофстетлър. — Вече ви умолявам. На колене!

Стрикланд се извръща на едната си пета. Не му стига да чуе как се моли ученият. Иска да го гледа в очите и той да запомни този момент. Хофстетлър обаче не е обърнат към него. Взира се към отсрещната стена на лабораторията, с оголени зъби и сбърчено чело, почти все едно дава знаци на четвърти човек в помещението. Стрикланд си спомня за яйцето. Не знае защо си го спомня. Но на пода имаше яйце, нали? Започва да се обръща по посока на погледа на Хофстетлър.

Създанието избухва в гъргореща кашлица. Стрикланд поглежда надолу, забравил за яйцето. Деуш Бранкя е в гърч. Люспите му се ръсят с дузини. От устата му бълбука бяла пяна. Сковава се целият, все едно е ръгнат с поздравчито или с мачетето, или какъвто там е инструментът в действителност. После припада. Отпуска се целият в оковите си. Под него бликва урина и превръща бялата пяна и червената кръв в оранжева мътилка. Стрикланд е принуден да се изправи и да се дръпне встрани. Чува Флеминг да дращи с химикалката и се надява той да не записва случващото се. Отвратително е, отвратително, не подхожда на ушите на Хойт. Точно толкова неподходящо ще е и да остави Деуш Бранкя да умре, преди Хойт да успее да си каже думата. Стрикланд изважда ключовете от джоба си и ги подмята на Хофстетлър. Учени: грам координация нямат. Въпреки писъците на редакциите Стрикланд чува как ключовете тупват на пода.