Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (67)

22

Да изкара колата от паркинга е като сън. Гумите на новичкия „Де Вил“ не докосват асфалта. Търкалят се на облаци от памук. На валмата дим от цигарата му. На бухналите къдрици на момичетата, които на всеки светофар оглеждат похотливо Ричард и колата му. Достатъчно ще е само да отвори вратата и те ще се натъпчат вътре. Щастливи, покорни и наясно за мястото си: задната седалка. Американската мечта — а той си мислеше, че е я изгубил! Затрила се е в кашоните от преместването им. Обаче я виж ти! Умните момчета в Детройт са успели да я сътворят от стомана. Достатъчно е, мистър, да кихнете паричките — и е ваша!

В „Окам“ съществуват предостатъчно приятни места да си оставиш колата, но Стрикланд избира едно в края на паркинга. Всички, които паркират, ще видят кадито. Дори автобусите, които докарват обслужващия персонал, ще трябва да минат покрай него. Той излиза, прикляка пред зеления като джунгла красавец и го оглежда. Петънце от прах близо до колелата. Бучица мръсотия на предната броня. Стрикланд вади кърпичка и лъска петната, докато грейнат. Чувства се по-добре, отколкото сутринта. Лейни си има тайна и това е неприемливо. Но колата помага. Колата е частично решение. Той вади шишенцето с хапчета и мята няколко в уста. Има и друго решение, дори по-добро, вътре в „Окам“.

Настроението на Ричард е достатъчно оптимистично, та не крясва на чистачите, които пушат на товарната рампа вместо в горното фоайе. Все пак хвърлят фасовете си и се разбягват. Стрикланд успява да се ухили. И какво от това? Нека и дребните риби изпуснат малко пара. Даже вдига метлата, която са захвърлили на земята, и я подпира на стената. Влиза в „Окам“ с кодовата си карта и крачи по пълния с народ коридор. Учени, администратори, асистенти, чистачи. Всички ли го гледат? Почти сигурен е, че го гледат. И защо не? Чувства се като кадито. Огромен и грейнал. Гълта пътя и всичко по него.

Цялостното решение е Елайза. Тя няма да дойде преди полунощ. Дотогава Стрикланд ще бъде натъпкан до козирката с лекарства. Ще намали хапчетата, непременно ще го направи. Просто не днес. Всяка задача, която захване, го изпълва с нетърпение. Избърсва охранителните монитори със същите нежни движения, с които е почистил кадито. Проследява Хофстетлър с подпухналите очи, просто за да може да му се хвали с предстоящата вивисекция. Открива картонена кутия и изпреварва графика със събирането на лични вещи от бюрото си. Представя си как „Окам“ и Балтимор се смаляват в огледалото на кадилака. А после и Вашингтон. Това Елайза ли е на седалката до него? Ако Лейни хойка зад гърба му, защо и той да не стори същото? Двамата с Елайза ще карат и ще стигнат там, където генерал Хойт вече няма да може да го намери…

В дванайсет и петнайсет Ричард включва интеркома.

— Може ли да намерите мис Елайза Еспозито и да я пратите в кабинета на мистър Стрикланд? Разсипах нещо.

Разсипал бил. Предполага, че нищо не му пречи наистина да го стори. Озърта се, вижда пликчето с твърди бонбони. Не му трябват всичките тези бонбони. Не и докато не спре с хапчетата. Така че обръща пликчето. Гледа как топчетата се надбягват към тъмните ъгли като зелени мишки. Доста пъргави са, търкалят се надалеч. Ами ако Елайза не се върже? Той се разсмива и в стомаха му се разпърхват пеперуди. Нервен е. Не се е притеснявал от доста време заради жена.

На вратата се чука. Стрикланд си лепва голяма усмивка и вдига очи. Ето я, точна като ученичка и издокарана в сивата униформа на чистачка. Държи мопа като тояга бо^[1] и брадичката й е сведена в класическа поза на недоверие. Военният усеща как изстиват чак задните му кътници. Дали усмивката му не е твърде вълча? Опитва се да я свие. Все едно да отпусне прекалено опънато гумено ластиче. Като нищо ще вземе да рикошира, да се изстреля през стаята, ако не внимава. Не е свикнал да борави с усмивки.

— Здравейте, мис Еспозито. Как сте тази вечер?

Момичето е напрегнато като котка. След малко се пипва по гърдите, после опъва ръка напред. Стрикланд се обляга в креслото си. Трепкаща вълна минава през главата му. Състои се от надежда. Забравил е какво е чувството. Толкова много грешки е направил! Да се забърка с Хойт. Да остави Лейни да кривне, може би безвъзвратно. Точно сега обаче, точно тук, под меката матова светлина на мониторите, има шанс. Елайза е всичко, което му трябва. Кротка. Контролируема.

Тя протяга шия навътре в стаята и се озърта. Това разтърсва мечтателността на Стрикланд. Чистачката изглежда така, все едно очаква капан. Защо би си мислила нещо подобно? Той се е постарал дори да увие нови бинтове около недостойните си за гледане пръсти и да скрие поздравчито под бюрото. Посочва към пода.

— Няма нужда от мопа. Разсипах само бонбони. Изтърколиха се от пликчето. Не искам да привлекат насекоми. Съвсем лесна дреболия. Предполагам, и сам бих могъл да се справя. Само дето имам друга работа за вършене. Затова стоя тук до толкова късно. Канцеларска работа.

На бюрото му няма документи. Трябвало е да се сети да ги осигури. Докато Елайза се рови в количката си, Ричард измъква наслуки папка от бюрото си. Чистачката влиза в кабинета с лопатка и метла, които държи като нунчаку. И е наблюдателна като котка, да. Втренчила е поглед в папката, която внезапно е награбил. Да бъде уличен в лъжа? На Стрикланд това не му се нрави. Но пък му харесва, когато Елайза го гледа. Тя коленичи в един ъгъл да измете поредния бонбон. И изглежда добре, когато го прави. В Стрикланд се надига мощ. Същата, каквато се пораждаше от вибрациите на осемцилиндровия двигател на кадито. Хидравлични прозорци. Хидравлични спирачки. Хидравличен волан. Въплъщение на мощта!

— Всъщност не съм свикнал напълно със стоенето до късно, предполагам. Уморявам се и ставам несръчен. Ти си свикнала обаче, нали? За теб е утро. Сигурно си пълна с енергия. Хей, искаш ли малко бонбони? Не от пода. Има няколко останали в пликчето.

Елайза вече е пред бюрото, приклекнала е между столовете. Вдига очи и няколко секунди гледа военния в очите. Сивата светлина от мониторите й се отразява ласкателно. Косата й е като буреносен облак. Лицето й е озарено в сребърно. Белезите на шията са сияещи черти от прибой. Стрикланд обича тези белези. Чуди се дали има и други места по женското тяло, на които белезите биха изглеждали красиви. Сигурно са много. Елайза клати глава. Благодаря, не искам бонбон. Тя понечва да отклони поглед, но Ричард не иска да загуби от очи тези белези.

— Хей, задръж. Имам въпрос! — Като по даден знак дори му хрумва такъв. — Когато каза, че си няма — е, предполагам, не си го казала. Негърката го каза. Ти не можеш да говориш… — Той се размива. Не и тя. Защо не? Безвредна шегичка. — Както и да е. Питах се. Стопроцентово ли е? Имам предвид, ако се нараниш, издаваш ли звуци? Не че планирам да те наранявам… — Пак се смее. И отново липсва реакция. Защо ли тя не иска да се отпусне? — Нали знаеш, някои неми могат да писукат по малко. Та просто се питах…

Изказването му не се получи съвършено. Не е свикнал със сладките приказки. Не е д-р Боб Хофстетлър, който веднага ще изреди всички причини да бъде толкова дяволски гениален. Но въпросът все пак заслужава кимане, жест, нещо. Вместо това Елайза се извръща и се заема отново със задачата си. Ако се съди по тракането — колкото се може по-припряно. Стрикланд се замисля за момент. Ако някой друг го пренебрегне, ще съжалява. Тази чистачка обаче само подсилва по този начин блаженото си мълчание. При това му дава възможност да зяпа задните й части. Трудно е да се съди какво има под униформата, но Стрикланд предполага, че формите й са напълно прилични. Определено ще да са такива, щом тя продължава да носи подобни обувки. Обувките са с леопардова шарка. С леопардова шарка! Ако не ги носи за негова наслада — то за чия?

Бонбоните изхрускват един по един, щом се ударят в лопатката. Като клечки, които се чупят в джунглата под стъпките на хищника. Стрикланд се изправя и се разхожда пред мониторите, за да се отърси от усещането. Елайза веднага се изправя на крака. Или е приключила, или е спряла да се мъчи с бонбоните и се втурва към вратата, но не успява да набере особена скорост. Бонбоните се търкалят по цялата лопатка — акробатика с баланс, достоен за цирк номер. Стрикланд блокира вратата с дясната си ръка. Чистачката спира рязко, зелените бонбони тракат като бронхитни дробове.

— Знам как звучи — обяснява военният. — Аз на такъв висок пост. Ти си си ти. Но не сме толкова различни. Така де — кого си имаш? В досието ти пише, че си нямаш никого. А аз си имам, но все едно си нямам… Искам да кажа, че се чувствам точно като теб. Предполагам, че и двамата имаме в живота си неща, които бихме променили. Нали разбираш?

Стрикланд не може да повярва, но ето ти на̀. Той вдига лявата си ръка и докосва един от белезите. Цялото тяло на Елайза се сковава. Тя преглъща с усилие. Югуларната й вена подскача от плиткия пулс. На Ричард му се иска да напипа пулсирането му, но пръстите му са подути, превързани, единият е и прищипан до вцепеняване от сватбената халка. Същата, която Елайза му даде точно тук, в кабинета. Той сменя ръцете, проследява белега на шията с показалец, полузатворил очи се отдава на сетивата си. Белегът е мек като коприна. Чистачката мирише така чисто, на белина. Уплашеният й дъх мърка като кадилака.

В Амазония групата му намери труп на блатен елен с рога, закачени в ребрата на ягуар. Indios bravos предположиха, че двете животни са стояли заклещени седмици наред, преди да умрат — гротескна кръстоска. Те с Елайза са същите, мисли си Стрикланд. Две противоположности, заклещени заедно. Или ще намерят начин да работят съвместно и да се освободят, или и от двама им ще останат само костите. Женският мозък, той го знае, изисква време за размисъл. Така че плъзва длан по касата на вратата. Елайза не чака. Изскача отвън, изсипва лопатката в чувала с боклук, грабва и завърта количката си. Тръгва си, маха се.

— Хей! — подвиква й Стрикланд.

Елайза се спира. На по-силното осветление в коридора бузите й са порозовели, а белезите са червени. Стрикланд е залят от въртоп от паника, загуба и разочарование. Усмихва се насилено, опитва се да вложи чувство в гримасата.

— Нямам против, че не можеш да говориш. Това исках да кажа. Дори малко ми харесва… — Хрумва му добронамерен флирт. Дали е позволен? Тя ще реагира ли положително? Замаян е от хапчетата и не смее да пропусне възможността. Усмивката му пак се разтяга като гумен ластик. — Обзалагам се, че аз мога да те накарам да пискаш! Поне мъничко, а?