Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (96)

51

Хрилете на създанието са зейнали широко, разкриват потресаващи пластове червена дантела и сред тях сухожилията трептят като крачета на стоножка в търсене на твърда земя. Страдалецът пъшка хрипливо и все по-нарядко. Вдига ръка от мокрото пране, увита в кърпи като дете, което си играе на призраци, сгърчва пръсти и продължава да се протяга нагоре, сякаш с този крайник напред се възнася към небесата.

Елайза се вкопчва в китката и я връща на земята. Пленникът се бори да я вдигне нагоре и внезапно настъпва прозрението — той прави знака за вода! Елайза е увивала създанието в кърпи, глуха за дрънченето на бутилките по пода. Те се търкалят и въртят на завоите, но чистачката грабва една, отвинтва капачката и полива лицето, очите и хрилете на създанието. То извива гръб и се надига към струята. Водата се влива в тялото му по вдлъбнатите шарки, които са потъмнели до нещастно кафяво, течността изчезва за броени секунди, но страдалецът е все така сух и се задъхва.

— Добре ли е? Жив ли е? — крещи Джайлс.

Елайза сритва стената с два крака — най-близкото до „карай по-бързо“, което е способна да изобрази.

— Сутрин е! Има движение! Правя всичко по силите си!

Тя пак рита. Хофстетлър е казал, че трийсет минути са всичко, което създанието може да понесе и петнайсет вече трябва да са минали, може би и двайсет — изгубено време. Вниманието на Елайза се връща към съществото. То гъргори едва-едва и тя, която познава само техниките за първа помощ при хората — жалко ограничение, както осъзнава сега — подпъхва ръка под него и го вдига до седнало положение, а с другата си ръка грабва втора бутилка и започва да я излива върху тялото му.

Човекът-риба попива и гълта; прясно овлажнените му очи, сега на нивото на прозореца, стават жълти като глухарче — дори на път да се задуши, той изглежда изумен от света, който се разкрива извън микробуса. Елайза също гледа и се чуди дали градът притежава поне частица от магията на джунглата. Сиви скелети на угасени неонови лампи, оцветени от оранжевото слънце. Прииждащ жълт кит — трамвай. Реклама на „Кока-кола“ с мъж и жена, сгушени плътно като тях двамата, жената държи бутилка газирана напитка досущ като Елайза — поредната бутилка вода. Точно в този момент й се струва, че Балтимор не е безполезният мравуняк, за какъвто го е смятала, а е плетеница от легенди, въртоп от митове, магически лес.

Мопсът залита зад „Аркейд“, изгубва управление и въпреки че Джайлс натиска спирачка, лявата страна на микробуса, която отпред вече не е защитена от броня, се забива в кофите за боклук. Време за притеснения обаче няма. Когато Джайлс отваря задните врати, Елайза е готова, създанието е увито в мокра лабораторна престилка и закачулено с влажен чаршаф. Изкачването на пожарната стълба е грозен, тромав, лишен от грация танц, мъчителна противоположност на Шърли Темпъл и Боджангълс.

Някак си стигат до горе и минават по коридора, мушват се през вратата на Елайза и художникът се спира на прага на банята, понеже рамката е тясна, така че съседката му трябва да отпусне сама създанието във ваната, но вече и двамата са изгубили сили и по-скоро падат, неговите безполезни крака се подгъват на ръба и то пада по гръб в очакващата го вода. Плисналите пръски окъпват лицето на Елайза, както бутилираната вода от микробуса е текла по това на създанието: истинско изкупление, баптизъм. Гостът й смалява ваната на апартамента, но същото се отнася и за повечето мъже, казва си чистачката и завърта кранчето за топлата вода, понеже съдържанието на ваната се е охлаждало цяла нощ. Тръбите пищят и се тресат, после водата руква до главата на създанието. Повърхността бързо се надига, покрива лицето му. Елайза чака мехурчета от дишане. Но не следва нищо. Тя разбърква водата с ръка, за да докара температурата на басейна във Ф-1.

— Коя беше жената, която ти помагаше? — пъшка Джайлс зад гърба й. — Цяло гнездо саботьори ли си наела?

Да, басейнът — Елайза се сеща как се е потопила под водата и устата й се е напълнила със сол. Бърка в джоба си и вади шишенцето солни таблетки на Хофстетлър. Отвътре изпада и още един предмет, който издрънчава на пода.

— Боже мили, това спринцовка ли е? — изумява се Джайлс.

Едно хапче на всеки три дни, така ли беше казал ученият?

Или три на ден? Съществото е като потънала скала, няма време да се чуди. Елайза изтърсва три хапчета във водата. Докато фъщят, отново разбърква с ръка и избутва солта към лицето и шията на създанието. След това, колкото и да е ужасно, няма какво повече да стори. Хваща госта си за ръката. Тази масивна, ципеста длан, обсипана с дъгоцветни люспи, украсена с изящни спирали. Прихлупва я с втората си ръка и стиска ноктестите му пръсти, докато не успява да ги събере в юмрук, както хирург би могъл да стиска сърце.

Сянката на Джайлс пада над тях.

— Права беше — възклицава той. — Прекрасен е!

Съществото свива пръсти около нейната длан, поглъща я цялата, както змията — плъх. Смъртен гърч, мисли си Елайза, разтърсвана от ридание, но водата във ваната заблестява, първо в кобалтовосини искрици, все едно е халюцинация, след това разцъфтява, а накрая грейва в сапфирено синьо и преобразува тясната, влажна, лишена от прозорци стая в безконечен аквариум, в който те плуват — също тъй мимолетни, нереални — и живи.