Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (94)

49

Стрикланд тича. Ненавижда тичането. На служба то е най-голямото доказателство, че е изгубил контрол. Но няма избор. Втурва се през фоайето, събаря няколко души на земята, изфучава по служебните стълби и през приемната зала, изригва през предната врата и спира да си поеме дъх. Двамата ВП са по петите му, а след тях търчи Флеминг. Отвън утрото е разцъфнало напълно. Учените се стичат към работните си места и се прозяват. Секретарките поспират да си проверят червилото в огледалцата. Всичко изглежда нормално.

Този звук обаче… Превозно средство, което е твърде близо, за да се движи толкова бързо. Стрикланд хуква надясно, през тревната площ, заобикаля ъгъла на сградата. Ето го — като гигантска снежна топка, която се спуска надолу по Еверест, към него се носи белият микробус от пералнята.

— Стреляйте! — крещи Стрикланд, но военните полицаи още не са го догонили, а сам човек с електрически остен не може да стори нищо на ускоряващия Бегемот. Охраната на караулката трескаво се изнася от пътя. Въпреки това микробусът кривва, неочаквано доказателство за нежеланието на шофьора да предизвика жертви. Има само едно друго превозно средство в този край на паркинга и при опита да се върне на траекторията си, микробусът го удря. Едната щръкнала задна перка на другата кола се смачква. Част е от дълъг, прелестен, зелен „Кадилак Купе де Вил“.

— Не! — Гърдите на Стрикланд са се свили от болка, има чувството, че са блъснали него. А гласът му продължава да се повишава и достига тембъра на момиченце: — Не, не, неее!