Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (8)

8

Срещу автобусната спирка на Елайза има два магазина. Хиляди пъти се е взирала във витрините. В работно време е влизала и в двата точно нула пъти. Има чувството, че да го стори, ще е почти същото като да разбие мечта. Първият е „Кошчюшко електроникс“. Сделката на деня е „Цветни телевизори с голям екран и кутия — имитация на орехово дърво“, има няколко модела — всичките с крачета като антените на „Спутник“. В момента излъчват последните нощни предавания. Преди програмата да приключи, американският флаг на екрана е заменен от Печата за образцова телевизия^[1] — знак, който потвърждава закъснението на Елайза. Тя се моли да не е изпуснала автобуса. На кой ли бог се кланяше момичето от филма тази вечер? На Хамос? Е, може пък Хамос да е по-чевръст от Господ.

Елайза обръща поглед към втория магазин — „Изисканите обувки на Джулия“. Не знае коя е Джулия, но тази вечер й завижда толкова силно, че й потичат сълзи — такава горда, независима жена със свой собствен бизнес, несъмнено е красива, с тупирана коса и пружиниращи стъпки, и до такава степен вярва в ползата от магазина си за квартал като Фелс Пойнт, че вместо да гаси осветлението нощем, оставя прожектор да озарява едничък чифт обувки, поставен на колона от слонова кост.

Номерът действа. О, действа и още как! В нощите, когато не закъснява, Елайза пресича шосето и обляга чело на стъклото, за да огледа по-добре обувките. Нямат място в Балтимор — не е сигурна дали трябва да слизат от парижките тротоари. Точно нейният размер са, с квадратни носове и толкова ниски каишки, че ще се смъкват от крака, ако не са тесните им, наклонени напред пети. Досущ като копита на митичните грации са: еднорози, нимфи, силфиди. От ламе са и целите са обшити с бляскави сребърни пайети, които греят като огледала — Елайза буквално може да се огледа в тях. Обувките пробуждат в нея копнежи, които си е мислила, че приютът е убил в нея още като малка. Че може да иде къде ли не. Че може да стане каква ли не. Че й е достъпно всичко на света.

Хамос отвръща на молитвата й: автобусът хъхри надолу по склона. Шофьорът, както обикновено, е твърде стар, твърде уморен и твърде бездушен, че да кара безопасно. Автобусът взима остро завоя на Източно авеню, после на „Бродуей“ и се втурва на север покрай пулсациите на лампите на пожарната и яркия кръвоизлив на горящата фабрика за шоколад. Танцуващата, лакома разруха е поне признак на живот и Елайза се извръща да позяпа — за момент остава с усещането, че не се тресе през циреите на цивилизацията, а се е устремила напред през свирепа, но жизнена джунгла.

Впечатлението й напълно угасва на дългата, озарена в сярножълто алея към авиокосмическия изследователски център „Окам“. Елайза притиска хладното си лице към още по-хладния прозорец, за да различи осветения часовник на таблото с перфокартите: 11:55. На слизане от автобуса токчетата й изтрополяват по единственото стъпало на вратата. Разминаването между многолюдната междинна смяна и миниатюрната нощна е хаотично и позволява на Елайза да навакса закъснението — да се втурне от спирката и да изтърчи по алеята за персонала. Под безмилостните прожектори на входа — цялото осветление в „Окам“ е безмилостно — обувките й се синеят като размазани петна.

С асансьора се слиза само един етаж надолу, но някои от лабораториите приличат повече на хангари и пътуването отнема половин минута. Вратата се отваря към двукатно фоайе, където станционни отговорници разпределят персонала по стесняващата се пътека. На десет фута над пода, в плексигласова наблюдателна кабинка стои Дейвид Флеминг. Роден е с клипборд вместо с лява ръка и го накланя, за да разгледа поданиците си. Именно Флеминг е интервюирал Елайза за мястото й преди над десетилетие — и все още е тук, хиенската му наглост го тласка нагоре през теснините на командната верига година след година. Сега управлява цялата сграда, но все още несдържано си пъха носа в делата и на най-ниското ниво работници. Междувременно, за прекараното в базата десетилетие на нощни смени, Елайза е стигнала дотам, докъдето се издигат чистачите: доникъде.

Тя се ругае наум за фрапантните обувки. Набиват се в очи, което е и целта, но да се различаваш от другите е нож с две остриета. Събратята й от „гробарската“ смяна вече са влезли — Антонио, Дуейн, Лусил, Йоланда и Зелда — и трима от тях дори изчезват по коридора към съблекалните, а Зелда си търси перфокартата, все едно избира от меню. Тя прибира своята на едно и също място всеки божи ден; мотае се заради Елайза — наредила се е преди Йоланда и, ако й се отвори възможност, ще се забави при часовника за маркиране, за да не закъснее приятелката й и една критична минута.

Истинска сбирщина от кол и въже са. Зелда е чернокожа и дебела. Йоланда е мексиканка с майчинско излъчване. Антонио е кривоглед доминиканец. Дуейн е от смесен произход и няма зъби. Лусил е албинос. Елайза е няма. На Флеминг са му все еднакви: не стават за друга работа и следователно е по-лесно да им се има доверие. Елайза се чувства унизена, понеже навярно е прав. Ще й се да можеше да говори, така че да се качи на някоя пейка в съблекалнята и да разбуни колегите си с речи как трябва да се грижат един за друг. Но в „Окам“ не се действа по този начин. Поне доколкото го проумява, същото важи и за цяла Америка.

Като изключим Зелда, която вечно застава на страната на Елайза.

Зелда рови в чантата си за очилата, които всички знаят, че не носи и пренебрегва възраженията на Йоланда за тиктакащия часовник.

Елайза решава, че дързостта на приятелката й трябва да бъде възнаградена с достатъчно дързост и от нейна страна. Сеща се за Боджангълс и се впуска в танц, криволичи между разотиващата се дневна смяна, с лека стъпка подминава закопчаващите палтата си излизащи. Флеминг ще забележи крилатите й сини обувки и ще отбележи непристойното й поведение на клипборда си; в „Окам“ подозрения привлича всичко, освен умореното тътрене. Но в секундите, нужни на Елайза да стигне до Зелда, танцуващите й крака я освобождават от всички грижи. Издига се над подземното фоайе и се рее, все едно изобщо не е излизала от своята чудесна, топла вана.