Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (124)

28

Елайза е забелязала плъховете първи, понеже численото им превъзходство над останалите е огромно. По времето, когато стъпва на кея обаче, замаяният й поглед е различил и други подземни обитатели сред съпровождащия ги легион, хищници и плячка редом едни с други в междувидов мир, който имитира този на Елайза и създанието. Сплъстени катерици, червенооки зайци, големи еноти, петносани от каналите лисици, подскачащи жаби, притичващи гущери, плъзгащи се змии и гърчещи се на пласт под всички тях — червеи, стоножки и плужеци. Насекоми се вият над шестващите гризачи — черен облак, който устоява дори на плискащия дъжд. По периферията са започнали да се събират и сухоземни животни. Кучета, котки, патици, едничко загадъчно прасе, привлечени насам, като че да се поклонят пред бог, който те, в животинските си сърца, винаги са очаквали.

На пристана животните се разделят, за да пропуснат троицата да премине. Кеят е съвсем къс по спомените на Елайза, може би четирийсет фута, макар че това е напълно достатъчно. Белегът за трийсетфутова дълбочина отдавна е надхвърлен; вижда се само върхът на табелата. Нивото на реката е на броени инчове под кея и се вълнува от бурята, залива дъските. Това е то, значи. Всички елементи са наредени. Но Елайза стои неподвижна, дъждът се забива в плътта й. Дъхът й излиза на накъсани стенания; осъзнава, че те напомнят измъченото хриптене на създанието, което се мъчи да си поеме въздух през разперените си хриле. Усеща нечия ръка на мокрия си гръб.

— Побързай! — шепне Джайлс.

Тя плаче заедно с небето; цялата вселена ридае — и хора, и животни, и земя, и вода, всички плачат за съюз, почти подпечатан между два различни свята, който обаче в крайна сметка няма как да бъде скрепен. Ръцете на Елайза увисват покрай хълбоците и тя усеща студените, влажни люспи на дланта на създанието да улавят нейната. Държат се за ръце. Едно цяло са за последен път. През затворническите решетки на дъжда тя гледа прекрасното му лице. Огромни ониксови очи отвръщат на погледа й, не излъчват намерение създанието да се хвърли във водата, при все че отсъствието й го убива. Ще стои тук вечно, ако това е, което тя иска.

Ето защо Елайза тръгва напред. Върви, за да спаси живота му. Една крачка, две, гази през бурната вода. При все рева на бурята, долавя и шумното отстъпление на зверовете, както и плискането от крачките на Джайлс, единственият й последовател. Четирийсет фута не отнемат много време. Елайза се озовава на края, все едно край на вселената. Плоските носове на сребърните й обувки се изравняват с ръба на кея. И стъпалата на създанието се изравняват, ноктите му стърчат във въздуха. На няколко инча под тях се пени черната вода. Елайза си поема дълбок, солен дъх и се обръща към спътника си. Пориви на апокалиптичен ураган улавят розовия й халат и откъсват колана, а полите се веят над голото й тяло като криле на пеперуда.

Създанието сияе в зелено. Светлината му грее в дъжда като фенер, пулсира като фар. Дори сега Елайза остава без дъх. Опитва се да се усмихне. Кима към водата. Съществото оглежда дълбините; засилва още по-силно в зелено и хрилете му се разтварят жадно. Поглежда към чистачката, по лицето му се стича някаква течност. Способен ли е да плаче? Тя вярва, че е, макар че риданията му не идват от гърдите. Над тях тътне гръмотевица — така ридае той. Пуска ръката й, бавно и колебливо. Изписва името й със знаци: любимата му дума, Е-Л-А-Й-З-А, сетне сгъва ципестата си длан, за да може да посочи с показалец от гърдите си към водата. След това завърта пръст обратно на часовниковата стрелка.

Жестовете му, макар и тромави, означават: „Сам ли да отида?“.

Вече разбитото на парчета сърце на Елайза се разтрошава напълно. Колко ли дълго създанието е било последното от вида си? Колко отдавна е плувало само? Тя няма право да си позволи то да я разколебае. Кима и сочи водата. Той пак прави знак, решително „Не“. Тя разочаровано отпуска длани. Той обаче продължава да жестикулира, все по-бързо, научил е толкова много: „Нуждая се…“. Само че тя не го оставя да завърши, не може да го понесе; тя също се нуждае, но нуждата им няма значение, така че го бута и тялото му се завърта към водата, почти пада. Синьото сияние на очите му се завихря със зелено. Раменете му се извиват нагоре. Взира се към водата. Обръща се с лице към вълните. Елайза се радва, понеже не иска той да види пръстите й, които, макар и притиснати към хълбоците, действат по своя собствена повеля и изписват: „Остани, остани, остани, остани, остани!“.

— Елайза! — крещи Джайлс. — Елайза!