Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (102)

6

Гледай как светът се пренавива. Ускорен живот, напълно бездушен — нож, стържещ рибешки люспи, докато цялото им сияние не изчезне. Стоп. Порадвай се на пляскането на магнитната лента, опъната до скъсване. Пусни. Безкрайни коридори, всичките еднакви, клонинги с бели престилки се носят през тях като кръвни телца. Изолирай личността, която те интересува. Превърти, превърти. Направи дисекция на касетата по секунди, половинки от секунди, четвъртинки дори. Мъжете вече не са мъже. Те са абстрактни форми, които можеш да изучаваш като отшелник — евангелие. Неясната сянка в джоба на онзи учен може да се окаже тайната на всичко живо. Замаяната усмивка на застиналото му насред кадър лице като нищо ще излезе дяволски череп. Шестнайсет камери. Безкрайно множество улики. Пренавий, спри, върни. Този коридор, ето този. Няма как да избяга. Всички пътища водят обратно дотук, до кабинета му. Не е по-близо до истината. Нито по-далеч. В капан е.

Очите си Стрикланд чувства като развалени наденички, които всеки момент ще се пръснат. Толкова много зелени бонбони си е донесъл от джунглата, а е трябвало да донесе стъкленици с buchité. Няколко капки и ще види всичко, което тези касети крият. Безкрайни часове наред се занимава с тях. Само един от тях му е потрябвал да овладее таблото за управление. Пушка „М1 Гарланд“, „Кадилак Купе де Вил“, видеокасетофон — всичките са еднакви отвътре. Хвани го здраво и го направи част от теб. Ричард е спрял да усеща копчетата и циферблатите около обед. Сега има чувството, че може да управлява касетите с мисъл. Това е тайната, мисли си. Нека кадрите се леят като вода, ти потопи ръце в нея и си хвани риба.

И ето ти го на̀. Просто ей така. Камера 7. Товарна рампа. Първите няколко секунди от последната касета преди затъмнението. Камерата дали не се вдига нагоре? На жизненоважни няколко пръста? Стрикланд превърта. Преди, след, преди, след.

Става от стола си. Коридорите, кълне се, са станали още по-ярко осветени. Прикрива очите си с длан, на кого му пука дали ВП-тата ще помислят, че е перколясал, и подминава Ф-1 на път за товарната рампа — по същия маршрут като на краденото създание. Избутва крилата на двойната врата от пътя си и протяга ръка. Няма слънце. Нощ е. Отново е изгубил края на времето. Рампата е празна, като изключим локвите масло. Стрикланд трескаво се върти. Поглежда Камера 7. След това поглежда под нея.

Там стоят четирима души, зяпнали безпомощно от шока. Всеки е стиснал цигара. В униформи са, прегърбени, с кожа в различни оттенъци. Общото помежду им е мързелът. През цялото време от кражбата на придобивката насам Ричард се блъска като роб в кабинета си, а те не могат да издържат пет минути без почивка — и то тук, където противоречи на наредбите? Само че той има нужда от сведения. Лепва си вкоравена, восъчна усмивка.

— Пуш-почивчица си правите, а?

Дали Флеминг наема предимно неми хора? Не, решава Стрикланд. Тези тук са просто ужасени.

— Не се притеснявайте, не сте загазили… — Той разширява усмивката си и чувства, че восъчните му устни започват да се пукат. — Ми що да не взема да пафкам с вас и аз? И вътре не е позволено да се пуши, ама проклет да съм, ако не го направя… — Чистачите тайничко заглеждат неизтърсените, растящи стебла от пепел на цигарите си. — Я ми кажете нещо, хора. Как вдигате камерата, та да не ви спипат?

На униформите им са пришити имена, точно като табелки на кучета.

— Йо-лан-да — чете Стрикланд. — Можеш да ми кажеш, сладурче. Просто съм любопитен.

Тъмнокестенява коса. Светлокафява кожа. Черни очи. Тънки устни, които обичат да бръщолевят. Не и пред него обаче. Тя си знае мястото. Ричард оставя восъчната си усмивка да поомекне. Номерът минава. Може да подуши потта й през парфюма от белина. „Йо-лан-да“ отклонява очи от армията на лайнотъркачите, които сигурно си мисли, че предава, и посочва предмета зад тях. Не е сложно устройство като онова, което е гръмнало бушоните. Метла е. Проклета, шибана метла!

Умът на Стрикланд е заседнал във видеокасетофона. Превърта напред, спира, пуска, пренавива, прескача. Стигнал е до важния кадър.

— Я виж ти! — имал е желание да прозвучи дружески, но не докарва търсения тон, а и не му пука. — А някой от вас, душици, да е виждал доктор Хофстетлър тук отзад?