Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (90)

45

Зелда вдига Елайза на крака. Момичето не е на себе си, опитва се да се откъсне от хватката й, рови за нещо в джоба си, но тя я стиска здраво. Елайза не просто се тресе, а се гърчи, дъхът й пресеква, очите й примигват трескаво. Вади ръка от джоба си, стиснала нещо с вид на пневматична спринцовка. Капка сребърна течност виси от иглата, озарена от слабите лъчи на утринната розовина. Зелда полека отклонява очи от иглата към приятелката си. Шепне:

— Скъпа! Успокой се!

Гласът й създава ефекта, който лицето не е успяло. Елайза пъха иглата обратно в джоба си и рухва върху колежката си, сграбчва я за униформата. Зелда е изпитвала подобна разтърсваща мъка само на погребения и я оставя да се източи по естествен път. Прегърнала е здраво Елайза, чийто гръб се тресе. Униформата й е мокра. Прогизнала е. Зелда поглежда над рамото на приятелката си към купчината мокро пране. Бели кърпи, бели престилки, бели чаршафи…

И едно златно око.

— О, боже! — възкликва Зелда. — Боже мили!

Елайза се отдръпва, хваща я за раменете и я умолява с всяко потрепване. Вярно, че разполага единствено с пръсти, за да изрази бурята, която я разкъсва, но някак си успява да отговори на всички въпроси наведнъж: защо е била толкова студена със Зелда, защо се е опитвала да я отблъсне. Заради това е — не е искала приятелката й да стане съучастник в това, и именно тази саможертва в името на дружбата им кара Зелда да плюе на здравия си разум и да заеме мястото си до дръжката на количката.

— Ти си луда! — заявява тя. — А сега напъни!