Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (125)

29

Verâo, сухият сезон, е свършил. Дъждовният сезон с неговото тайно име и тайната си цел се е завърнал. Няма начин да се сбъркат. Плъхове, гущери, змии, мухи — светът се изгражда в цялост от живите, дишащи твари. Злите им очи блестят, зъбатите им усти зеят. Нахвърлят се на Стрикланд. Маймунките в главата му пищят поредните си заповеди, всяка от които е също толкова тайна. Той е верен войник. Той е придобивката, тяхната придобивка. Крещи и хуква, рита и мачка бесни катерици, които висят по панталоните му и вманиачени плъхове, хапещи го по прасците. Не могат да го спрат. Той, Богът на джунглата, раздава мъст, разбива крехките черепи под петите си и мачка мънички, пискливи вратлета между пръстите си.

И ето го вече на кея, откъсва последния плъх заедно с парче от бедрото си. Вълните се нахвърлят върху дъсчената настилка, стена от вода се издига и от двете му страни — като военно отдаване на чест със саби. Черният тунел го фокусира към края си. Там стоят Елайза Еспозито и Деуш Бранкя, с гръб към него, взират се във водовъртежа на реката. Стрикланд скъсява разстоянието за секунди, стъпва уверено при все водните пръски. Малко встрани стои и някакъв старец. Ами че Ричард го познава! Това е шофьорът на микробуса от пералнята. И последните парченца от пъзела си идват на мястото. О, какво удоволствие предстои!

Старецът вижда Стрикланд и виква:

— Елайза!

Но военният приближава твърде бързо. Старецът предприема последното, което Стрикланд очаква — напада го. Налага се да спре, кракът му се пързаля по хлъзгавите дъски. Губи равновесие. Способен е само да завърти беретата. Тя се врязва в слепоочието на дъртака, който пада тежко и се удря зле, после започва да се търкаля към бурната вода. Треперещ от напрежение, негодникът се опитва да се вкопчи в мокрите дъски. Не успява. И пада с главата напред в сърдитите вълни.

Елайза го забелязва. Стрикланд се изправя и се прицелва в Деуш Бранкя от десет фута разстояние. Но погледът му все бяга към чистачката. С развързания си халат, тя е почти гола. Има и обувки. Разбира се, обувки. Бляскавите сребърни обувки на токове са предназначени да измъчват Ричард. Тази съблазнителка, тази развратница и измамница! През цялото време тя е била истинската Дилайла, отвличала му е вниманието от козните си. Сега обаче ще стане свидетел на края на Деуш Бранкя. От този момент нататък Богът с хрилете остава в миналото. А той, Ричард Стрикланд? Той е, както продавачът на кадилаци каза: „Бъдещето. Изглеждате като човек, който се е упътил към бъдещето“.

Радва се, че е бил прав за едно. В крайна сметка е накарал нямото момиче да писка. Това е единственият й начин да предупреди Деуш Бранкя за готовия за изстрелване куршум. Тя си поема изпълнен с водни пръски дъх и вените на врата й се издуват. И пищи. Стрикланд е сигурен, че е първият, измъкнал звук от немощното й гърло. Писъкът е тих, разкъсва последни останки от гласните й струни — същото грачене, което прикованият за „Жозефина“ лешояд издаваше, докато се давеше с дневника на Енрикес.

Шумът е достатъчно необичаен, за да прониже воя на бурята. Деуш Бранкя се обръща. Блясва светкавица и залива с бялото си сияние синкавосинята светлина на Бога с хрилете. Но е твърде късно. Стрикланд, човекът от бъдещето, държи оръжие от бъдещето. Натиска спусъка, после повтаря. На фона на свистенето на вятъра и бесния порой, изстрелите прозвучават странно отчетливо. Бум. Бум. На гърдите на Деуш Бранкя се появяват две дупки. Създанието се олюлява. Пада на колене на ръба на кея. Плисва кръв, смесва се с дъжда.

След подобно епично преследване в разстояние на два континента и срещу такъв впечатляващ враг, краят е разочароващ. Такова е обаче естеството на гонитбите. Понякога плячката ти умира величествено и се превръща в легенда. Друг път си отива за миг и смъртта й не е достойна за нещо повече от детска приказка. Стрикланд отърсва дъжда от лицето си, прицелва се в сведената глава на Деуш Бранкя и дърпа спусъка.