Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (38)

27

Раната на хълбока на създанието зараства. Всеки път, когато Елайза го посещава в мъртвешките часове на нощта, забелязва все по-малко кръв да капе при плуването му в басейна. Виждат се само очите му — два маяка на фона на тъмно море. Изплува право пред нея и това е напредък — вече не се крие под водата. Пулсът й подскача като на заек. Тя има нужда от посещенията си. Иска той да я помни, да й вярва. Прехвърля в другата ръка тежката торба за боклук, която носи. Не е изненадващ предмет за чистачка, макар че в тази торба има всичко друго, освен боклук.

Да умреш за Хамос означава да живееш вечно! Приглушеният възглас от филма се превръща във втора аларма за събуждане, от която тя няма нужда. Будна е много преди уречения час, мисли за създанието и величието му, което никоя дебела верига не може да принизи. Сребърните обувки на Джулия са единственото, което може да я разсее напоследък. Вече не закъснява за автобуса и има предостатъчно време да пресече улицата и да долепи длани до витрината. Преди е усещала стъкло и навред около себе си, невидими стени на лабиринт, в който е в капан. Вече не: вярва, че е видяла изход от този лабиринт и той минава през Ф-1.

Полевите записи от джунглата тази вечер не се въртят и Елайза е опознала достатъчно графика на лабораторията, отбелязала го е с малки чертички в контролния си списък, за да знае: това е знак, че никой от учените не е стоял до късно, за да пренавие лентата. „Окам“ е празен; Зелда е заета на другия край на изследователския център и Елайза пристъпва през червената линия и вдига първото за вечерта яйце.

Създанието скъсява дъгата, за да се приближи, и Елайза си налага да устои и да не се усмихне — иначе ще му даде онова, което той желае, още преди да си го е заслужил. Стои решително, вдигнала яйцето пред себе си. Съществото изплува като по магия — ако движи крака, за да плува, тя не го вижда. Големите му длани полека се подават от басейна, водата се стича по перките между китките и лактите му и по вдълбаните шарки по гърдите му. Леките движения на петте му пръста са като пет ръце, които прегръщат Елайза в здравите си обятия: Я-Й-Ц-Е.

Тя е затаила дъх зад усмивката си. Поставя яйцето на перваза и проследява как създанието го взима, не с дивашкия замах от миналата седмица, а с елегантност на магазинер. Харесва й да го гледа как го бели, да проверява дали е задобрял в задачата, но тежестта на торбата за боклук я прави нетърпелива. Като запазва колкото се може повече зрителен контакт, Елайза отстъпва назад, докато се блъсне в масата с аудио оборудването. Тя плъзва назад магнетофона, премества радиото и отваря капака на грамофона.

Елайза е сигурна, че присъствието на грамофона е инцидентно. Оборудването вероятно е дошло от килера на някой учен, всичкото — навързано накуп с оплетени жици. Тя вади от торбата прашните реликви на отдавнашната си младост, държи ги скрити в съблекалнята от дни: плочите, които е спряла да слуша горе-долу по времето, когато е престанала и да вярва, че има някакви причини да се интересува от тях. Донесла е прекалено много, към петнайсетина, но как да предположи предварително каква музика ще изисква този момент?

„Песни за разнежено настроение“ на Ела Фицджералд — дали създанието ще счете басовите тътнежи за стресиращи? „Чет Бейкър пее“ — дали ритъмът няма да е твърде акулоподобен? „“Чордетките" пеят по ваша молба" — дали пленникът няма да помисли, че стаята внезапно се е напълнила с други жени? На Елайза й се струва, че песните с текст са лоша идея. Избира първия инструментален албум, на който попада — „Серенадата на любовника“ на Глен Милър — изхлузва го от обложката и го слага на грамофона. Поглежда към съществото и прави знака за „плоча“. След това пуска машината, слага иглата и едва тогава осъзнава, че щепселът не е включен. Намира и кабела, и контакт, сближава ги…

… и оркестърът оживява в пронизителна брас синкопация, която буквално събаря Елайза на колене. Пиано, барабани, струнни и духови се гмуркат и се реят, улавят ритъма, преди тромпетът да се развихри над всички тях като подхвърлен гълъб. Тя поглежда към басейна, уверена как съществото си мисли, че го е предала от засада. Вместо това той стои неподвижен, все едно водата е замръзнала. Черупката на полуобеленото му яйце полека отплава встрани — физическо изражение на ококорения му възторг.

Елайза хуква към масата, сваля иглата от въртящия се кръг. Тромпетът замлъква с писък. Тя успява да се усмихне, за да убеди съществото, че всичко е наред. Но всичко е наред. Даже е повече от наред: улеите в люспестата му кожа сияят. Тя си спомня откъс от новинарска статия относно биолуминесценцията — химическа светлина, излъчвана от определени видове риби — но си е представяла нещо като светулки, меки източници на далечна светлина, а не подобно нежно блещукане, което сякаш кипва от сърцевината на създанието и разрежда целия басейн от мастиленочерно до сияйното синьо на лятна нощ. Създанието не само чува музиката, но и я усеща, отразява я и благодарение на отражението, Елайза също чува и усеща мелодиите като никога преди. Глен Милър притежава цветове, форми, текстури — как така никога не е забелязвала?

Сиянието на пленника обаче гасне, а Елайза не може да си представи водата без него. Грабва вилката на грамофона и спуска иглата…

… и саксофонно соло яхва пресекливото бумтене на бенда. Този път Елайза не отлепя очи от създанието и светлините му не само озаряват водата, но и я наелектризират, вграждат в нея тюркоазени отблясъци, които се отразяват в стените на лабораторията като течен огън. Подредените на масата вещи и плочи се изхлузват от съзнанието на Елайза, а тя самата се упътва към басейна с кожа, посиняла от отражението, синя е дори и кръвта й, сигурна е в това. Откъдето и да идва създанието, то никога не е чувало подобна музика: множество отделни мелодии, сплетени в игрив синхрон. Водата непосредствено около него вихрено се променя — жълта, розова, зелена, пурпурна. Той се озърта възбудено, привикнал е звуците да си имат източник, посяга с ръка, сякаш да гушне някой от невидимите инструменти в шепа и да го огледа, да надуши магията в него, да вкуси чудото му, преди да го запрати отново в небесата да лети на свобода.