Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (72)

27

На Антонио му трябват две години да си намери перфокартата. От кривогледите му очи е, мисли си Зелда. Бог знае как ли почиства бюро, без да събори цялото му съдържание на пода. Враждебни мисли, но тя е решила, че й се полагат. Елайза е имала цял уикенд да обмисли въпроса й. Дали са приятелки? Отговорът явно е не. Ето, вече идва краят на понеделнишката смяна, а Елайза и дума не й е обелила. Дори не поглежда към нея. На Зелда й е дошло до гуша. Или поне така си казва: до гуша й е дошло! Брустър може и да е прав. Бялата приятелка ти се умилква само докато има нужда от теб. Хубаво, обаче Зелда упорито си е набила в главата, че тази нощ лицето на приятелката й е пребледняло като рибешки корем и виж я само как все се оглежда през рамо, както и как половината почистващи продукти, които взима, падат от неконтролируемо треперещите й ръце.

Йоланда сръчква Зелда в гърба. Опашката е пристъпила напред и тя също пристъпва, само дето когато посяга към перфокартата си, най-обикновеният жест на света, й трябват повече от десетте години на Антонио — цял живот й е нужен. Все едно се пресяга през бездънна бездна. Унижението и гневът, както изглежда, без значение колко ги заслужава и желае да ги овладее, са хлъзгави вещества — хлъзгави като тази перфокарта. Тя изпърхва от пръстите на Зелда и се понася лениво като счупено крило.