Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (30)

19

Зелда е отишла да потърси помощ. Елайза чува сестринските й чехли да жвакат по коридора. Тя самата стои и се взира в пръстите на Стрикланд. Кутрето и безименният пръст. Нагризани нокти, рошави туфички косми по кокалчетата. Кожата на безименния пръст е по-светла в долния му край — сватбената халка я е пазила от слънцето. Елайза постоянно се връща към сцената с излитащия през вратата на лабораторията военен. Стискаше турникет на лявата си ръка. Това тук са два от пръстите, с които бъркаше в хрущящото целофаново пликче с твърди зелени бонбони.

Не може да ги остави тук. Пръстите могат да се пришиват обратно. Чела е за това. Може би дори лично доктор Хофстетлър разполага с нужната техника. Елайза се мръщи и се озърта. Ф-1 е лаборатория. Сигурно има някакви колби или мензури. Лабораториите в „Окам“ обаче не са предвидени за хора като нея — невъзможни са за разгадаване, снабдени са предимно с инструменти със зловещо предназначение. В отчаянието си нямото момиче свежда поглед и забелязва до едната кофа за боклук нещо по-привично за нейната специалност — смачкана кафява хартиена кесия. Отива до нея, отваря я и пъха юмрук в мазната й вътрешност, за да я й върне обема. Тези мръвки на пода не са човешки пръсти. Просто късчета боклук са, които трябва да се вдигнат.

Елайза коленичи и се опитва да ги събере. Като две парчета пилешко са, прекалено меки и малки, за да успее да ги стисне. Падат веднъж, два пъти, пръскат кръв така, както пръскат боя четките на Джайлс, когато ги изпусне. Чистачката затаява дъх, стиска зъби и вдига пръстите с гола ръка. Хладни са като неприятно ръкостискане. Пъха ги в кесията и прилежно сгъва горния й край. Бърше ръка в униформата си, но съзира венчалната халка. Не може да я остави тук, но няма сили да се застави пак да отвори пликчето. Грабва пръстена и го пуска в джоба на престилката си. Изправя се и се опитва да овладее дишането си. Кесийката й се струва празна, сякаш двата пръста са изпълзели от нея като червеи.

Елайза е сама в тишината. Но дали наистина цари безмълвие? Всъщност чува тихо пъхтене — през вентилационната решетка на тласъци излиза въздух. Тя оглежда лабораторията и се обръща отново към цистерната. Неканен идва втори, по-обезпокоителен въпрос. Дали изобщо е сама? Флеминг предупреди чистачките да не приближават цистерната. Разумен съвет. Не приближавай цистерната, принудена е да си напомни Елайза. Свежда поглед. Ярките й обувки сами се движат по забърсания под. Приближава цистерната.

Макар че е обкръжена от напредничава технология, Елайза има чувството, че е анимационен пещерен човек, който приближава горичка при все разнасящото се отвътре грозно ръмжене. Поведение, което е било глупаво преди два милиона години, е също толкова глупаво и сега. Но пулсът й не се ускорява както при допира до пръстите на Стрикланд. Може би защото Флеминг й обеща, че е в безопасност. Или защото всяка нощ сънува най-тъмната вода и ето ти я тук, отвъд люковете на цилиндричната цистерна — мрак и вода.

Ф-1 е твърде ярко осветена, за да привикнат очите на Елайза към тъмнината във вътрешността на цистерната, така че тя оставя хартиеното пликче и свива шепи на фуния. Заради отразената светлина се чувства все едно се спуска по спирала, докато не осъзнава, че прозорчето е под вода. Залепва нос до стъклото, за да погледне нагоре. Сега вече пулсът й се ускорява, пришпорен от кошмарите от някогашните железни бели дробове.

В тъмната вода се процежда слаба светлина. Прилича на далечни светулки и Елайза затаява дъх. Притиска длани към стъклото, копнее да се приближи, мъчи я чисто физическа нужда. Течността се върти, усуква се, танцува като флуоресцентен воал. Между точките светлина се очертава силует. Плаващи отпадъци, опитва се да се самоубеди Елайза, това е всичко, но в този момент лъч светлина озарява чифт фоторецепторни очи. Те блясват ярко като подводно съкровище.

Стъклото се взривява. Или поне така прозвучава. Взривът е причинен от рязкото отваряне на вратата на лабораторията, трясъкът — от няколко чифта нахлули вътре стъпки, а скриптенето е от сграбчването на хартиеното пликче, което Елайза припряно вдига в ръце. Доказала се е като истинска пещерна жена, бяга от опасния звяр и се втурва към центъра на цивилизацията — Флеминг, впитите и д-р Хофстетлър — вдигнала кесията с пръстите като трофей, нейният трофей, че е надзърнала в очите на побеснялото въплъщение на смъртта и е оживяла да разказва. Олекнала е от оцеляването, останала без дъх, не плаче същински и почти се смее.