Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (108)

12

Елайза е влизала хиляди пъти в апартамента на Джайлс и той винаги е бил свят, в който доминират приглушеното кафяво и избелялото сиво. Сега обаче е яркочервен. Има кръв по пода. По стената. И кървав отпечатък на хладилника. Елайза е нахлула твърде припряно, за да отстъпи назад и сега безпомощно гледа как зелените й обувки оставят алени дири по килима и линолеума. Сграбчва за опора чертожната маса на Джайлс и две котки побягват. Заставя се да проучи кръвта, да установи откъде идва. Само че тя е навсякъде.

Има и следи, които водят към входната врата. Елайза хуква в тази посока и открива, че тънка лента от кръв свързва вратата на Джайлс и нейната. Нахлува в апартамента си и заварва художника, отпуснат на дивана. Втурва се към него и рухва на колене върху купчина окървавени скици с черен въглен. Джайлс е пребледнял; примигва в каданс; трепери. Лявата му ръка е превързана несръчно със синя хавлиена кърпа, вече просмукана с алено. Елайза надзърта в банята.

— Не е тук — изхъхря художникът.

Тя обгръща лицето му с длани. Той е топъл, не е студен. Гледа го въпросително и Джайлс отвръща със слаба усмивка.

— Беше гладен. Стреснах го. Диво животно е. Не можем да очакваме да се държи различно.

Ако ще го прави, трябва да е бързо, така си казва Елайза. Сграбчва хавлията и отлепва мократа тъкан от ръката на пострадалия. От китката до лакътя му има тънък като паяжина разрез, така фин, че може да го е гравирал единствено острият нокът на съществото. Раната е дълбока и още кърви, но струята вече е слаба. Елайза се втурва в спалнята, грабва чист чаршаф от полицата, връща се и прави нова превръзка. Сякаш платнен водовъртеж поглъща ръката в морска пяна — дори тук, дори сега, тя не спира да вижда вода. Джайлс стене, но усмивката му се крепи като евтина маска. Слага лепкава ръка на бузата й.

— Не се бави при мен, скъпа. Иди го намери. Не може да е отишъл далеч.

Елайза не знае какво друго да стори. Втурва се към външния коридор и затваря вратата зад гърба си. Отначало забелязва само най-крещящите следи от кръв, но при по-внимателен оглед открива червени капки, които очертават отделна пътека към стълбите на пожарния изход. Невъзможно е, мисли си тя. Създанието би било твърде изплашено. След това от киното на долния етаж се разнася фанфарен зов. Май не звучи много по-различно от записите, които е пускала във Ф-1. Тя тича, търчи по металните стъпала толкова бързо, че й призлява като в стремително спускащ се асансьор, след това се препъва през уличката и надолу по тротоара на „Аркейд“, кадифеното въже й се зъби, шарените плакати я замайват.

Капките кръв, вече само няколко, блестят под светлината на прожекторите като разпилени скъпоценни камъни. Водят към вътрешността на киното. Елайза хвърля поглед към касата за билети. Мистър Арзъниън е на гишето, но се прозява и се бори със съня, и тя не се поколебава. Поглежда към краката си, които са обути в изумруденозелени „Мери Джейн“ с дебели катарами и кубински ток — май стават за танци. Казва си, че е Боджангълс и че звукът на телевизора е намален, а после се понася край Арзъниън, както е танцувала невидима покрай безброй бачкатори в „Окам“.

Оръфаният мокет под обувките й отстъпва на линолеум с индиански шарки. Тя извива шия към прашния, покрит с фрески купол, който според мистър Арзъниън е посрещал знаменитости, политици и гиганти от индустрията през четирийсетте и петдесетте, когато „Аркейд“ е бил важно средище и преди горните кабинети да бъдат пожертвани, за да се направят два бедняшки апартамента. Годините и липсата на поддръжка не правят нещо по-малко красиво; Елайза е стигнала до този извод и вярва в него с цялото си сърце. Фоайето обаче е твърде ярко осветено и тя знае, че създанието ще търси мрак.

Дори окъпана в примигващата светлина на филма, Елайза не успява да види нито един тил в която и да е от хиляда и двестате седалки в киното. Няма значение — екранът, терасата и съзвездията лампи на тавана придават на залата величие на базилика. И нима не се е прекланяла тук като момиче? Нали тук е открила нужното да си построи прекрасен измислен живот и именно тук, ако има късмет, може да спаси каквото е останало от него.

С благочестиво привеждане тя се промъква по пътеката. Върви последна прожекция на „Историята на Рут“, епичен библейски филм, за който тя не знае нищо, макар да познава най-високо произнесените диалози и всяка една нота музикален съпровод. Между надзъртането по протежение на потъналите в мрак редици седалки отляво и отдясно, Елайза хвърля погледи и към екрана, където потна тълпа поробени мъже къртят камъни в каменоломна под намръщения взор на грамадна езическа статуя. Това значи е Хамос, чието име толкова често чува да тътне под пода. Ако и нейното създание е бог, поне не е така страшно.

Елайза вече си представя ужасена как доскорошният пленник се скита из централен Балтимор, когато вижда тъмна сянка, свита между първия и втория ред. Гмурка се под лъчите на прожектора. Ето го, присвил е колене към хъхрещите си гърди и е прикрил главата си с ръце. Елайза нахълтва в реда, изоставила всякаква предпазливост, токовете й тракат и създанието изсъсква — сурово предупреждение, което тя не е чувала от първото си приближаване с яйцето. Съскането е знак от дивата природа и тя спира, страхът я сковава, не е по-храбра от безбройните твари, които някога са показвали коремите си на този превъзхождащ ги звяр.

От говорителите, досущ като полеви записи от джунглата, тръбят болезнени викове и звукови ефекти на шибани с камшици гърбове — робите в каменоломната се опитват да преместят каменния идол. Създанието се сгушва още по-ниско и така стиска главата си с ръце, все едно се опитва да строши собствения си череп. Елайза се отпуска на колене и пълзи по линолеума. Сипещите се вълни от цветна светлина превръщат очите на съществото в калейдоскопи и то се отдръпва, препъва се на колене, останало без дъх.

Прозвучава оглушителен трясък и Елайза не се сдържа, обръща се — Хамос се е катурнал и е затиснал пищящ роб. Човекът-риба отвръща с жалостиво кучешко скимтене, тресе се. Вероятно се бои, че той е предизвикал тази болка на екрана, спира да отстъпва и вместо това посяга към Елайза. Тя се плъзва напред на колене и го взима в обятията си. Той е студен. Сух е. Хрилете му пърхат по шията й, груби като шкурка. Трийсет минути, предупредил я е Хофстетлър, с толкова време разполага. Има авариен изход. Води право в уличката. Елайза ще измъкне своя бог, ще го качи горе, ще го отведе на безопасно място. Иска само още няколко секунди да прегръща това прекрасно тъжно създание, което никога няма да бъде в безопасност, не и в нейния свят.