Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (53)

8

Гласът на Матроната кънти в главата й. Глупаво момиченце! Елайза забавя ход, за да пропусне двама дърдорковци от дневната, които се мъкнат към края на коридора. Никога не изпълняваш нареждания, нищо чудно, че всички момичета те мразят! Ето: вече е сама. Тя се примъква до вратата на Ф-1 и пъха картата си. Някой ден ще те хвана да крадеш или да лъжеш и ще те изхвърля на студа! Ключалката се задейства и тя отваря вратата — безумна постъпка в този час. Няма да имаш друг избор, освен да продаваш тялото си, безсрамница такава! Елайза се пъха вътре, затваря вратата, обляга гръб на нея и се вслушва за стъпки, а пърхащите й от страх мисли я замерват с кошмарни спомени за Матроната, изритала дребната Млък по стълбите само за да я хване Дейвид Флеминг.

„Окам“ се пука по шевовете от утринните си служители. Опасно време за посещение от страна на Елайза, но тя не може да се сдържи, трябва да го види, да се увери, че той е добре. Трудно е обаче да различи каквото и да е — Ф-1 грее цялата, светлините са усилени до същата степен като през нощта, когато докараха цистерната на създанието. Елайза присвива очи и се олюлява, но въпреки всичко се усмихва. Само бързо посещение, което да го увери, че не го е забравила, да му даде знак, че й липсва, да я озари с топлота, когато прави знак за Е-Л-А-Й-З-А, да повдигне духа му с яйце. Тя вади яйцето от джоба си и се втурва напред, а краката й си припомнят как се танцува.

Чува го, преди да го види. Като китова песен, високочестотният звук подминава ушите й, за да се стегне като тел около гърдите й. Елайза се заковава на място — спира телом, не диша, сърцето й не бие. Яйцето се изплъзва от шепата й и тупва меко на крака й, след което се поклаща през локви вода, останали от схватка. Съществото не е нито в басейна, нито в цистерната, стои на колене в средата на лабораторията, а металните му окови са закачени за бетонен стълб. Хирургическа лампа на подвижно рамо го залива с волтаж и Елайза надушва солената му сухота — като риба, оставена на кея да се разваля. Бляскавите му люспи са посивели и помътнели. Елегантността на стойката му във водата е изкривена от суровите гънки на принудителното присвиване. Гърдите му хъркат като на задавен от храчки старец, а хрилете пърхат, сякаш напъват срещу затискаща ги тежест, всяко отваряне разкрива разранена червенина.

Съществото извръща глава. От зейналата му уста капят лиги. Поглежда Елайза. Очите му — също като люспите — са покрити с лепкава слуз и през него цветът им трудно се познава, но няма начин да се сбърка жеста, който то прави с ръце, свити, при все че са във вериги. Два показалеца, насочени настоятелно към вратата. Този знак Елайза познава добре: „Върви“.

Жестът също така — нарочно или случайно — привлича погледа й към един стол близо до бетонния стълб. Тя не е сигурна как не го е забелязала преди — толкова ярко нещо в сивотата на лабораторията. На седалката е поставено отворено пакетче със зелени бонбони.