Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (114)

18

Хубав ден за изчезване е. Лейни не може да не мисли за това. Разделя плисираните завеси с цвят на горчица, с които толкова се е гордяла, и се взира в дъждовните струи, които трополят като джамини по улицата. Балтимор, град на праха и бетона, сега е град на вода, която се лее не само от небесата, а отвред. Дъждът се излива от улуците, пада от дърветата, сипе се от перилата, завихря се зад отминаващите коли. Вали толкова силно, че капките сякаш се изстрелват нагоре от задействани контролирани взривове. В подобен порой няма голяма видимост. Можеш да излезеш под дъжда и за секунди да се изгубиш и точно в това е идеята.

Раницата на Тими е така натъпкана с играчки, че се налага да я държи с две ръце, ето защо сълзите му са неизтрити. Чантата на Тами също се пръска по шевовете, но тя не е проронила нито сълза. Лейни се чуди дали защото е момиче и е научила, че мъжествената максима никога да не бягаш от неприятностите е шибана глупост. (Тя самата в последно време се хваща, че ругае наум, поредното интригуващо развитие.) Момичетата винаги обръщат внимание на уроците от книжките за оцветяване. Бягството е причината животните да имат крака, птиците — криле, а рибите — перки.

Лейни е осъзнала наличието на собствените си крака и пълния им потенциал едва тази сутрин. Ричард се тътреше из къщата, с подути очи, блъскаше рамене в перилата и размахваше черната вратовръзка, която мъртвите му пръсти отказваха да завържат. Накрая я захвърли на пода. Лейни бе в обичайната си позиция — на мястото на килима, завинаги белязано от дъската за гладене, и плъзгаше ютията „Уестингхаус Спрей ен Стийм“ по поредната официална риза на Ричард. Той се беше прибрал късно; тя усети как неговата половина от леглото хлътва и се вкопчи в своята част на матрака, за да не се претърколи в бездънната му бездна. Тази сутрин той се събуди кипнал, изхлузи мазното си тяло от кревата и се облече, без да си вземе душ, като постоянно бъркаше с ръка в джоба на сакото си, провиснал от предмет, тежък колкото ютията на Лейни.

Тя не спря да се усмихва срещу сменящите се картинки на телевизора. Новините не бяха нито по-добри, нито по-лоши от обичайното. Спортисти, които спортуваха. Световни лидери, които лидерстваха. Чернокожите протестираха. Войниците заминаваха. Жените се държаха за ръце. Нищо, свързващо едната новина с другата, като изключим напредъка: всеки описан индивид напредваше, подобряваше се, еволюираше. В някакъв момент Ричард излезе, трясъкът на предната врата бе последната му целувка и подът потръпна; тази вибрация разтърси дъската за гладене, а палецът на Лейни се изплъзна от копчето за настройки и тя просто си стоеше замръзнала, изведнъж убедена, че е единственото нещо на този свят, което не се движи.

Ютията бе твърде тежка, за да я вдигне. Нямаше друг избор, освен да я остави върху ризата на Ричард. За десетина секунди целостта й можеше да се запази с едно движение на китката. Но след това започна да се вдига дим. Уестингхаусът потъна в найлоновата синтетика точно както идеята потъва в ума. Лейни остави дима да се сгъсти. Остави токсичните пари да нахлуят в синусите й. Дръпна ютията от разтопеното петно едва когато децата се втурнаха надолу, надушили дима, и в този момент тя се обърна, усмихна се и им каза:

— Отиваме на пътешествие. Опаковайте си всички любими неща.

Сега тя носеше три тежки чанти, които й жулеха раменете. Едната й ръка се беше вцепенила, но това нямаше значение за нея. Вцепенение — точно така беше преживяла съвместните години с Ричард. Жената, известна като госпожа Стрикланд, беше натикана в корсет, вързана в престилка и червосана като щит срещу жилото на зарязания потенциал. Вълнуващо беше да използва този щит, за да постигне собствените си цели, поне веднъж. Тя намества презрамките, пръстите й докосват синините на врата от душенето на Ричард. Всички ще видят синините. Всички ще узнаят какво е станало. Тя си поема дълбоко дъх. Достатъчно е, казва си, да бъдеш честна. Истината ще започне да се излива, а свободата — да се очертава.

Пред къщата спира такси, гумите му свистят през дълбоката вода. Лейни му махва през комарника на вратата.

— Хайде деца, да се размърдаме.

— Не искам — цупи се Тими. — Искам да чакаме татко.

— Твърде е мокро — казва Тами. — Водата ми стига до роклята!

Лейни има за какво да съжалява. Съжалява, че ще трябва да напусне работа с телефонен разговор от Флорида или Тексас, или Калифорния, или където се озоват, и това не й се струва много професионално. Но ще обясни на Бърни причината да се наложи да си тръгне и той ще й прости, дори би могъл да се съгласи да й даде препоръки. Ето и още едно съжаление: че не си е записала адреса на мистър Гъндерсън, така че в някакъв момент на безумно неопределеното си бъдеще да може да му пише, да му разкаже как в мига, в който й е дал кожената си папка, тя е разбрала: никога не е късно да смениш онова, което вярваш, че те определя, с нещо по-добро. Неговата чанта всъщност е една от трите, преметнати през раменете й точно в момента. Както се оказва, може да поеме доста багаж.

Лейни обаче съжалява най-много, че й е отнело толкова време да стигне до идеята, че трябва да си тръгне. Бавенето й е имало своята цена. Децата са видели и чули неща, които са им повлияли по лош начин. Дисекцията на гущера от страна на Тими си остава притеснително нерешен проблем. За щастие и двете деца са още малки; Лейни не е учен от авиокосмическия изследователски център „Окам“, но знае, че съзряването не е праволинейно и че влиянието й върху децата тепърва има да се разгръща — при това още дълго. Тя премества чантата от дясното си рамо — сега вече и трите се полюляват на лявото — и коленичи, за да прегърне Тами, докато междувременно се навежда над Тими.

— Тичай — шепне му. — Тичай през локвите! Плескай се колкото можеш!

Той се мръщи към чистите си панталони и обувки.

— Наистина ли?

Тя кима и се усмихва и той отвръща на усмивката й, а след това хуква по стъпалата с радостен крясък, втурва се през двора и става вир-вода. Тами се паникьосва, разбира се, но нали затова я е прегърнала Лейни? Тя вдига дъщеря си, подпира момиченцето на бедрото си, отваря вратата с крак и застава на прага на дома, който доскоро й се е струвал толкова обещаващ, но сега е препълнен с такова разочарование, че тя се притеснява да не рухне и да не я смачка.

Но Тими е стигнал до таксито, смее се и е мокър, подскача на място в очакване майка му да побърза, така че Лейни също се смее и осъзнава, че няма да бъде смачкана, не и днес, нито утре. Изтичва във водния свят. Харесва й как дъждът плющи по късата й прическа, как се хлъзга по къдричките отзад. Таксиджията й взима багажа, а тя се просва на задната седалка и писка, понеже дъждовните капки се стичат във врата й. Бръсва вода от шапката на Тими и изцежда косата на Тами, а те и двамата крещят и се хилят. Тя чува как се затваря багажникът и след това шофьорът се намърдва на предната седалка и тръска глава като мокро куче.

— Всички ще отплаваме за Тимбукту, ако дъждът не спре — смее се той. — Надалече ли сте тръгнали, госпожо?

Поглежда я в огледалото за задно виждане. Плъзга поглед надолу по насинената й шия. Лейни не трепва — нека истината се излива, а свободата да се очертава.

— Натам, където мога да наема кола. Знаете ли такова място?

— Кантората при летището е най-голямата. — Шофьорът вече говори по-меко. — Ако смятате да наемете кола без резервация, имам предвид. Ако искате да заминете бързо.

Лейни поглежда картата му на предното табло — Робърт Натаниъл де Кастро.

— Да, мистър Де Кастро. Благодаря.

Таксито потегля от дълбините на тротоара и поема по средата на улицата.

— Извинявам се за пълзенето. Днес улиците са малко проблемни. Но не се притеснявайте. Ще ви закарам накъдето сте тръгнали, цели и непокътнати.

— Не се притеснявайте. Не бързам.

— Щастливи ми се струвате. И тримата. Това е хубаво. Има хора, които цял ден са криви, понамокрили ли ги дъждец. Предишното ми повикване беше за един тип, трябваше да го хвърля до индустриалния парк при „Бетълхем Стийл“. Втори път го карам дотам. В района няма нищо, ама съвсем нищичко. Обиколих да го нагледам. Малко се притеснявах, нали се сещате? И го видях да си седи на един бетонен блок под дъжда. Е, туй вече е тип, дето хич не е щастлив. Туй е тип, дето може да му дойде добре една кола под наем. Имаше вид на човек, който чака светът да свърши. А като му видях изражението, си рекох, че може и тъй да стане.

Лейни се усмихва. Таксиджията продължава да дърдори — приятен начин за разсейване. Децата са притиснали лица към прозорците и тя обляга брадичка на ухаещата сладко глава на Тами. Навън таксито все едно е паднало от скала и потъва в морето. За да оцелее под толкова много вода, мисли си тя, ще трябва да се научи да диша в нея, да се промени до различен вид създание. Колкото и да е странно, сигурна е, че ще може. Светът изобилства с потоци, ручеи, реки, блата и езера. Тя ще ги преплува всички, ако трябва, за да намери търсения океан за семейството си, ако ще да й отнеме толкова време, че да й пораснат плавници.