Гийермо дел Торо, Даниел Краус
Формата на водата (11)

11

Лешоядът вече не кръжи в небесата. Стрикланд е накарал един от останалите двама indios bravos да го хване. Няма идея как го е постигнал водачът. Всъщност не му пука. Връзва птицата за кол, който забучва в кърмата на „Жозефина“, и хапва пред нея вечерята си — сушена пираня. Има ужасно много кости. Американецът ги плюе, но нито една — достатъчно близо до лешояда, че да я клъвне. Главата на гадината е пурпурна, човката — червена, шията — извита. Разперва широко криле, но е в състояние само да се клати насам-натам.

— Да те видя как ще гладуваш — казва й Стрикланд. — Да видим дали ще ти хареса!

Отново влизат в джунглата, а Енрикес остава да обитава катера. Сега се работи по метода на Стрикланд. Няма дарове. В игра са оръжията. Американецът преследва местните, все едно лично генерал Хойт стои наблизо и му дава заповеди. Учи моряците на военните знаци с ръце. Схващат бързо. Устройват засада около едно село и го стягат в примката си — прекрасен синхрон. За да даде урок, Стрикланд застрелва първия селянин, който му попада пред очите. Vestigios се пльосват в калта и бълват тайните си. Кога за последно са видели Деуш Бранкя, точния му маршрут.

Преводачът споделя със Стрикланд вярването на селяните, че той е живото въплъщение на легендата за белия дух — corta cabeza, главорез. На американеца това му харесва. Не е някой си чужденец грабител като Писаро или Сото, а творение на самата джунгла. Бялата му кожа е пираня. Косата му е мазно паки^[1]. Зъбите му са отровни змии. Крайниците му са анаконди. Той е същински Бог на джунглата, както Деуш Бранкя е Бог с хриле и дори не чува последната заповед, когато я дава; не чува нищо, освен пищящите маймунки.

Но екипажът го чува. Отрязват всички глави в селото.

Стрикланд вече надушва Деуш Бранкя. Мирише като фината тиня от речното дъно. Като плода на маракуята. Като хванала коричка саламура. Ех, само да не се налагаше да спи! Защо indios bravos никога не се уморяват? Издебва ги на лунна светлина и става свидетел на странен ритуал. Стружки кора се настъргват върху лист до зърниста светла паста. Единият от индианците коленичи, държи клепачите си отворени. Другият навива листа и изцежда от него по една капка течност във всяко око. Коленичилият мачка калта с юмруци. Стрикланд е привлечен от страданието. Излиза на открито, коленичи пред изправения индианец и задържа клепачите си отворени. Водачът се колебае. Нарича пастата buchité, с жестове приканва към предпазливост. Стрикланд не трепва. Накрая мъжът изцежда листото. Капчицата бял сок изпълва света.

Болката е неописуема. Американецът се гърчи, рита, вие. Но оцелява. Паренето отслабва. Той сяда. Избърсва сълзите. Присвива очи срещу безизразните лица на водачите. Вижда ги. Нещо повече, надзърта вътре в тях. Взира се по протежение на криволичещите канали на бръчките им. Дълбоко в гората на косата им. Слънцето изгрява и Стрикланд открива, че Амазония е добила безконечна дълбочина и безброй цветове. Тялото му пее от жизненост. Краката му са като дървета кашапона^[2], изпъкналите сухожилия — корени за допълнителни петдесет фута. Смъква си дрехите. Не му трябват. Дъждът отскача от голата му кожа като от скала.

Богът с хрилете знае, че не може да устои на Бога на джунглата, не и след като той надънва газта на „Жозефина“ до дупка и така я засилва, че във водата падат парчета от корпуса й. Деуш Бранкя отстъпва в тинесто bayou^[3]. Там катерът се поврежда. Водната помпа се задръства и капитанската каюта се пълни с вода, но Енрикес отказва да се помръдне. Боливиецът вади инструментите. Бразилецът домъква харпуна, акваланга и мрежа. Еквадорецът дотъркалва буре ротенон, рибен пестицид от хикама^[4], за който се кълне, че ще накара Деуш Бранкя да изплува.

— Добре — съгласява се Стрикланд. Стои на носа, гол, с протегнати ръце, наелектризиран от дъжда. Зове противника си. Няма представа от колко време е там. Може би от няколко дни. А може и от седмици.

Деуш Бранкя най-сетне се надига от пяната на фона на кървавото слънце, гравиращо Серенгети, древното око на затъмнението; океанът скалпира новия свят, а той е неутолим глетчер, кипеж на морски пръски, бактериално ухапване, едноклетъчно кипене, видово делене, реките са кръвоносните съдове на сърцето му, планината — твърдата му ерекция, слънчогледите — неговите люшкащи се бедра, сивата козина е гангрена, розовата плът е гной, а той — пъпната лоза, която ни свързва назад до началото. Всичко това е — и много повече.

Indios bravos падат на колене, молят за прошка и си прерязват гърлата с мачете. Първобитната, неукротима красота на създанието разтърсва и Стрикланд. Изпуска съдържанието на пикочния си мехур, червата, стомаха. От забравено, облизано до чисто чистилище в спомените му се надигат библейски цитати, напявани от пастора на Лейни. Тварта е безконечно древна и същевременно е онова, което ще пребъде. Няма нищо ново под слънцето. Този век е едно мигване. Всички са мъртви. Само Богът на хрилете и Богът на джунглата остават…

Крахът на Стрикланд е кратък и го сполита само веднъж. Ще се опита да забрави, че изобщо го е имало. Когато седмица по-късно стига град Белем в полупотъналата „Жозефина“, килната на четирийсет градуса, носи дрехите на преводача. Спътникът му е знаел твърде много и се е наложило да го убие. Енрикес междувременно се е възстановил, държи се за главната мачта и мига към пролетната омара, а адамовата му ябълка подскача, докато се опитва да преглътне измислицата, с която го е натъпкал Стрикланд.

Енрикес е добър капитан.

Енрикес е хванал създанието.

Всичко е минало според очакванията.

За подкрепа Енрикес търси дневника си, но не го намира. Стрикланд го е дал на лешояда, гледал е как птицата се дави с него, получава гърчове и умира.

Американецът затвърждава всичко случило се с телефонно обаждане до генерал Хойт. Преживява обаждането единствено благодарение на подкрепата на зелени смучещи бонбони. Куча марка са, с вкус на химия, но ароматът им е болезнено концентриран, почти наелектризиращ. Преди да вдигне телефона, Стрикланд е преобърнал всички пазари в Белем и е пожънал реколта от близо сто пликчета. Бонбоните хрускат оглушително. При все хилядите мили жици помежду им, гласът на Хойт е дори по-силен. Все едно винаги е бил наблизо, в джунглата, и е наблюдавал подчинения си войник иззад лепкавите листа или ятата комари.

Стрикланд не се сеща за друго, което да го тревожи повече, отколкото да лъже генерал Хойт, но когато се опитва да си ги спомни, точните подробности от залавянето на Деуш Бранкя му се струват направо безсмислени. Възможно е в някакъв момент да е изсипал ротенона във водата. Спомня си съскането при разтварянето му. Спомня си М63 — прикладът е като леден блок, опрян в трескавото му рамо. Всичко друго е сън. Балетното пързаляне на създанието през дълбините. Скритата му пещера. Как е чакало Стрикланд там. Как не се е съпротивлявало. Как маймунските писъци са рикоширали в стените. Как, преди американецът да прицели харпуна, съществото е посегнало към него. Бог на хрилете, Бог на джунглата. Могли са да се слеят в едно цяло. Могли са да бъдат свободни!

Стрикланд стиска здраво очи и гаси спомена. Хойт или се връзва на версията му за залавянето, или не му пука. Надеждата затреперва в ръцете на американеца и разтърсва слушалката. Прати ме у дома, моли се той. Въпреки че домът е място, което вече не е способен да си представи.

Само че генерал Хойт не е от хората, които отговарят на молитви. Иска Стрикланд да доведе мисията до край. Да съпроводи придобивката до авиокосмическия изследователския център „Окам“. Да пази тварта на сигурно място, докато учените там си свършат работата. Стрикланд преглъща парчета бонбони, вкусва кръв, чува се да се подчинява. Предстои му просто последната част от пътуването. Това е всичко. Ще трябва да се премести в Балтимор. Може пък да не е толкова лошо. Ще заживее със семейството си на север, ще седи зад спретнато бюро в чист, тих кабинет. Това е възможност — и Стрикланд го знае — да започне отначало, стига само да успее да намери пътя назад.